Как да изчезнеш напълно

Напоследък хроничната ми преумора започва да си казва думата. Преди имах трудности да заспивам в леглото си, легнал удобно и изморен порядъчно. За спане в самолет, автобус, кораб, влак и т.н. и дума не можеше да става. В последните дни изпитвам трудности да не заспивам докато работя.

Е да. Мога да почна да спя по повече от три-четири часа на вечер, но някакси няма да ми остава достатъчно време, което да губя с:

- киснене в skype

- гледане на порно, сериали и мачове от Шампоанската лига

- писане на безсмислени неща с непознати хора в twitter, които освен това дори не си умират от особено желание да си говорят с мен

Това ОЧЕВИДНО е много по-важно от съня, който само ме кара да изглеждам добре, да се чувствам щастлив и да живея пълноценно живота си. Да не говорим колко по-добре ще се справям на работа.

Тук е момента за техническо прекъсване, защото искам да кажа нещо много важно:

Деница – майната ти.

В този блог има продуктово позициониране. Например шампоанът за вана. Колкото и да съм отчаян, категорично отказвам да се удавя във ваната. Не мога да понеса мисълта, че последното нещо, което ще вкуся през живота си, ще е с марката “Johnson&Johnson”.

Ваната обаче е един от малкото начини да изчезна напълно. Не защото светът не ми изнася. Просто от време на време искам да се разкарам от всичко. За целта пробвах да се държа зле с хората, докато се откажат да си говорят с мен. Проработи, но после се сетих, че и те имат чувства някакви и от време на време си спомнят как съм се държал. Не че ми пука чак толкова, но е напрягащо да обясняваш всеки път защо си се чупил и не си звънял шест месеца.

Честите ми пътувания служат като идеално оправдание. Пак те косвено доведоха до разработването на нова стратегия – ваната. В хотелите няма какво толкова да правя. Пълня я и се потапям, така че ушите ми да са под ватерлинията. Плиткогазещо грухтящо чифтокопитно, дясно на борд! Резултатът е прекрасен. Чувам само ритъма на сърцето си. Ако съм прекалил с цигарите, алкохола или мастурбирането във ваната, тупкането в ушите е доста неравномерно. За да го заглуша – вдишвам дълбоко. Издишам. Чува се идеално. За миг постигам такова съвършенство, че забравям за сапуна “Johnson&Johnson”, който ми влиза в ушите.

Другият вариант, който откривам и преоткривам постоянно, е продължителното безсъние. След няколко седмици от това лекарство лесно изпадам в желаното състояние на остра хронична социопатия. Добавям недостиг на движение и липса на слънчева светлина за по-изразителен ефект.

След достатъчно седмици от това, хората започват да ме гледат странно. Външният ми вид вече няма особено значение, къпането е въпрос не на ежедневие, а на чиста случайност. Срещите с хора, които искат да ме видят, стават все по-редки. Ако случайно в тази фаза все още имате половинка, значи все  сте се поддържали в някакъв вид, но винаги с особено неудоволствие и само “между другото”. Сексът почти дразни. Когато сексът почне да ме дразни, значи съм много близо до минаване в следващата фаза.

Фаза, в която преставам да се сопвам на колегите и просто си мълча с надеждата да ме оставят на мира. Фаза, в която дори най-простото общуване – да си купя билетче за автобуса от някоя будка или храна от магазина – ме кара да се чувствам некомфортно. В този момент обаче хората и без това ми говорят само по задължение и когато не могат да го избегнат по никакъв начин. В това състояние първо започвам да съчувствам на просяците. После вече и тях не мога да понасям. Прекалено са ми социални и шумни. Мейнстрийм клошарите.

Халюцинациите от недоспиване и способността да задрямвам навсякъде също са приятен страничен ефект от състоянието на невидимост, до която се опитвам да стигна. Първоначално тя е само социална (с тази небръсната физиономия е по-добре човек просто да не ме вижда, иначе може и да му се наложи да си говори с мен, а това вече е недопустимо и за двама ни). Невидим  ставам не само за околните, а и за себе си. За собствената си памет. Днес заспах на една пейка по време на обедната си почивка. Снощи в автобуса за Русе дори не ПОМНЯ как съм заспал. По някое време се събудих и се опитах да си спомня къде точно се намирам. Уви – състоянието на блаженство продължи само пет-шест секунди. Явно не съм упорствал достатъчно.

Има още няколко фази, но не съм ги изследвал докрай. За тях ще пиша друг път, когато знам повече. Но представете си раздразнението ми. Установих как въпреки положените съзнателно старания и усилия, в света съществуват хора с природен талант за достигане на състояние на асоциалност, социопатщина и общ непукизъм. Една приятелка за целия период от познанството ни спази уговорката си да се видим или чуем цифром и словом два пъти. Така и няма да разбера как съм изтърпял това. Предполага се от недоверие. Не съм се надявал на света да има случаи по-трагични и от моя и да имам възможността да ги срещна. Уви – социопатите по дефиниция не могат да се учат един от друг. Да си социопат е занимание самотно.

И кефи. По един особено извратен начин. Впрочем както всичко останало.