Гравитация
Казанчето в тоалетната е отворено отгоре – някой някога е свалил капака и е решил да не го връща. От вида “старо и комунистическо”. Закачено е нависоко и се задейства с връвчица. По пода има разлята вода. Малко по-късно ще разбера защо.
Освобождавам натрупаното в пикочния мехур напрежение. Превеждал съм близо три часа без прекъсване. Тежък разговор. Разпит. Между хора без желание да комуникират едни с други. Хора със задължение да го правят. Няколко пъти ми се иска да изкрещя на всички да млъкнат. Да престанат с глупавите си въпроси. С глупавите си коментари. Да им кажа какво мисля. Какво зная. От реакциите на хората, за които работя. Нервното прехапване на устни. Издайническите паузи. Хора, които поне донякъде говорят езика, от който им превеждаш, са най-уязвими. В моментите, в които вече са разбрали до някаква степен какво е казала отсрещната страна и при реакциите им спрямо това, което им казваш. Ако искам да хвана някой в лъжа, просто трябва “несъзнателно” да сбъркам нещо в превода.
Малка думичка. Реакцията на сепването и опитът да овладеят лицето си в мига преди да се извиня за “грешката” и да поправя смисъла на казаното със сбърканата дума е като картината от крилатата фраза. Струва повече от хилядите думи bullshit, които са се изговорили и ще се изговорят. Така в крайна сметка двама нещастни одитори ще напишат документ със заключения.
Гравитацията никога не престава да я тегли надолу, но водата осъзнава това само когато някой пусне казанчето. Точно преди да се подчини на притеглянето, в пръв и последен опит да се освободи, водния стълб прави отчаян скок. Невъзможен. Няколко капки се изплъзват от затвора си. С надежда падат към свободата. Към пода на тоалетната. И сега вече знам.
На излизане стъпвам върху тях.
Как ще приключи всичко? Разбирам го когато влизам в стаята отново. Истинските виновници ще бъдат потулени. Впрочем “виновници” е прекалено силно казано. Жертвеното агне няма да опере пешкира. То вече е опрало друго. Парите. Публично порицание – тайна компенсация. Прах в очите. Нещо като да те наградят с медал, но наопаки. Впрочем малко хора помнят онзи честен служител на БДЖ, който върна парите. Наградиха го с някакъв бонус, с което му вдигнаха прага на облагаемия доход и цялата му премия отиде за данъци. Следващият път ме пропуснете за номинациите “Добър човек на годината”. Не е време за герои.
Благодарят ми за професионализма. Усмихват се. Ще ми напишат препоръка. Ще ме викат и друг път. Парите не са лоши. Не се продавам евтино. След като премислих хубаво през последните няколко месеца, вече съм напълно сигурен. Няма никаква друга причина човек да не бъде богат. Освен мечтата, която ти продават. “С какво искаш да се занимаваш? Какво обичаш да правиш?”
Има ли някакво значение? Умните хора могат да се научат да правят всичко. Неумните хора могат да се научат да бъдат умни. Интелектуалният потенциал не е някаква константа, която хората имат или нямат или която се определя от [цензорираните] гени.
Хората не са различни. Хората са еднакви. Умни и добри, глупави и зли. Капки на свобода. Капки без идентичност. Капки които работят от 9 до 5. Капки с план. Капки които стоят и търпят. Капки които бягат.
Можеш да полетиш, но полетът – в цялата си красива жестокост – трае само миг. После тя те връща където ти е мястото. Долу. Там, където трябва да свърши всичко.
Няма как да избягаш от гравитацията.
Dreamfall
Щом си стигнал до Placib, положението е мнооооого зле.
Хаха
Отпиши ме и ти.
Ееее не се притеснявай, аз не съм те записвала, тъй че опасност да те отпиша няма
Не за друго, просто напоследък всички ме обвиняват че съм в депресии и т.н. заради нещата, които пиша. А не е точно така.
Схванах. Въпросът е, че очевидно ти пука от това
Когато инцидентно изпадаме в някаква дупка (или евентуално депресия, което май е доста по-сложно), неволно или желано искаме целия свят да знае това. Все още пишеш, значи не си толкова зле.
по твои си причини.
и така до следващото кофти състояние 
Всички те обвиняват, защото от постовете ти е видно, че сам го предизвикваш
Живей си живота, един ден ще се събудиш и ще осъзнаеш, че всичко ти е ОК …
да, в дълбока и неизлечима депресия съм (: искам целия свят да знае това и мотивите ми да пиша и нещата за които пиша са валидни само за мен и не интересуват никого; въобще това блога ми е като лична терапия…
…не.
противоречиш си, или иронизираш коментара ми?
Моля те не се обиждай, но ми се струва малко вероятно да можеш да ми поставиш точна диагноза.
Наистина не искам да превръщам коментарната секция под постовете в дискусия за това дали авторът е едикакъв си или не. Неколкократно се опитах да го кажа по един или друг начин, но не всичко което е написано тук трябва да се приема за случващо се с “мен” като с мен. Да, някои от нещата са 1:1 с реалността (и какво изобщо е реалност?), други нямат нищо или имат малко общо. Понякога се увличам да разсъждавам по дадена тема и изразявам по-крайни становища. Понякога пиша нещо изцяло с цел да се забавлявам.
Мисълта ми е, че повечето от хората, които четат този блог, не ме познават. Нещо повече – те не искат да ме познават. Не като в “оо, ма’ни го тоа, не ми е притрябвал” – а по-скоро като в “ако само можех да се запознавам лично с всички хора, които са ми интересни…” Тези хора не се интересуват от мен като *мен*, нито са загрижени за моето виртуално или реално добруване. Напълно естествено, впрочем. Мога да напиша каквото си искам. И го правя. Това не е моят онлайн дневник. Това е моето онлайн място за литературни упражнения.
Забележи – никъде не е написано “аз не влагам нищо от себе си в написването на този блог”. Напротив. Моята личност неизменно присъства в даден аспект от написаното. Много от сцените са реално описани така, както са се случили в действителност. При все това, лирическия герой и авторът не са едно и също лице. Дали това е случай на виртуална шизофрения? Не зная. Доколкото знам това място се чете от двама души, които са квалифицирани да отговорят.
Последно по ред, но не и по значение – не пиша този коментар с лошо чувство. Просто се събраха повечко хора, част от които ме познават, които изказват сериозни притеснения за мен на основание писанията ми тук. Ти не ме познаваш, но също си загрижена за мен – поне малко – както може да се види в по-горния ти коментар. Благодаря на всички за загрижеността – но аз съм добре. Което следва да се чете, че съм зле, но не по какъвто начин изглежда тук. Ако и коментарът да е написан от първо лице единствено число към второ лице единствено число, той е насочен към всички, които са се загрижили за моето състояние и искат да ме утешат, успокоят и въобще да се отнасят добре с мен.
2+2 equals… 10. IN BASE FOUR. I AM FINE!
Брей, че се засегна. Честно казано, не разбрах за какво беше цялото това лирично словоизлияние. Няма как да се обидя на някого , когото не познавам в никакво измерение – нито “реално”, нито виртуално. В крайна сметка, струва ми се пишеш, за да предизвикаш дискусия и ти си човека, който определя посоката на дискусията., ако ме разбираш какво се опитвам да ти кажа
Диагноза не съм се и опитвала да ти поставя, много съм далеч от цялото това знание и незнание за психологията, психоанализата и все там психо неща, а и не мисля да се приближавам до него 
Това какъв си ти си е изцяяяяло твоя работа и дали пишеш за себе си – още повече. Грешно съм разбрала, сори! И мисля да спра до тук, за да не последва втори толкова обяснителен коментар
“Въпросът е, че очевидно ти пука от това” [Кое го прави очевидно?]
“Когато инцидентно изпадаме в някаква дупка, неволно или желано искаме целия свят да знае това” [Какво те кара да мислиш, че съм в дупка?]
“Всички те обвиняват, защото от постовете ти е видно, че сам го предизвикваш” [Какво те кара да мислиш, че: а/ всички ме обвиняват; б/ сам предизвиквам това]
“Живей си живота, един ден ще се събудиш и ще осъзнаеш, че всичко ти е ОК” [Благодаря, че ми позволяваш. Много мило от твоя страна. Мислех да не си го продължавам, но щом казваш че може...]
Ето за това беше цялото лирично словоизлияние. Ако можеш – прочети си пак коментара. После си представи как някой, който дори не те познава, ти казва всички тези неща. След това си представи как би реагирала. Ако искаш после можем да поговорим нормално.
Благодаря за вниманието.
Многословен, или не… Ами прав е. В първо лице се постига по-силно усещане от писател към читател, но не винаги има нещо общо с Аз-а, дори и да има намек за някои реални опорни точки.
И дали си живее, или не живота, по никакъв начин не може да проличи от блога му, ако ще и всяка втора негова публикация да започва с АЗ.
Въображение му е майката.
Словообразно многообразие!
“Можеш да полетиш, но полетът – в цялата си красива жестокост – трае само миг. После TЯ те връща където ти е мястото …”
Хората се пралшат от тази реалност.