Завеси

Поради стечения на обстоятелствата, които няма да коментирам сега, в новото ми жилище временно липсват завеси. Това не би представлявало сериозен проблем за няколко дни, но тъкмо това жилище се намира на първия етаж и този първи етаж е точно на нивото на средния човешки ръст. За капак жилището има големи прозорци. В резултат на това няколко дни живея напълно на показ за всеки, който се интересува достатъчно, за да наднича. „Обикновен човек съм, а не лице на показ” както Сенсей, Негъра, Уош и Йоко изпяха навремето. Сега, благодарение на дребното логистично неудобство със завесите, за няколко дни аз съм едновременно обикновен човек и лице на показ. В резултат на това съм лишен от някои дребни удоволствия. Не мога и да спра да виждам хората, когато те на свой ред ме гледат. Не са свикнали и им личи. Сигурно си мислят, че съм в някакъв офис, но обстановката не е съвсем като за офис и това ги обърква. Обмислях какво ли би било ако махам за здрасти, но накрая се отказах от идеята. Няма да го разберат правилно, а моята цел в комуникацията не е да дразня останалите нарочно и без никаква цел, просто заради самото дразнене. Така че си стоя си пред компютъра и пиша нещо. Чета книжка. Обикалям из стаята. Правя упражнения. Спя. Да, преминаващите покрай мен хора могат да ме виждат докато спя. Прозорците са достатъчно големи. Вечер сигурно им е по-трудно (все пак не спя на светната лампа), но сутрин се вижда как се въртя в леглото и може би дори как точа лиги по възглавницата.

Зная, че на теория нещо подобно би трябвало да ме притесни, но ми харесва да поставям на изпитание и да експериментирам с тези неща. Глупаво е да се притеснявам излишно за нещо маловажно. Достатъчно истински важни неща има. Възможността непознат (или дори познат) човек евентуално да ме види докато се занимавам с нещо у дома или чета книга не би трябвало да ме тревожи. Не правя нищо, от което да се срамувам. Обратното също е вярно. Какво ако виждам хора през прозореца си? И какво ако ме поглеждат – ще погледат малко и ще си отидат. Дори и да не си отидат, може да им махна за привет и да се заговорим. Не е толкова страшно. Но пък е толкова странно и ме накара да се замисля сериозно. Виждаме се с човешки същества по цял ден, всеки ден, но ако зърнем само още едно човешко същество в необичайна обстановка – изведнъж това е голям и сериозен проблем. Какво като си е “у дома”. Хората са хора и в домашна обстановка. Даже бих добавил, че са много повече хора именно когато са у дома. Може да сложат някоя по-стара дрешка. Аз лично съм противник на старите дрехи за доизносване. Пеньоари със закърпени лакти, стари изтрити джинси. Когато съм облечен, предпочитам да съм облечен в дреха, която харесвам. Без значение къде се намирам. Но дори и да видят някой по-стар пуловер или някоя раздърпана памучна тениска, какво толкова? В София има два милиона души. Повечето от тях живеят все някъде. Моят живот и моето жилище не са чак толкова по-интересни от тези на останалите. За любопитството им няма реално основание и единственото, което го обуславя, е необичайността на ситуацията. Защото всъщност хората просто дърпат завесите и се скриват. А аз не го правя.

Болестното състояние, в което човек държи да показва голотата и половите си органи, се нарича ексхибиционизъм. Аз харесвам половите си органи и половите си белези въобще (първични и вторични) и особено напоследък харесвам и тялото си. О, има какво да се желае по него, но е тяло, което обитавам с удоволствие. Въпреки това спрях да ходя гол у дома. Докато нямам завеси не планирам да правя и секс. Бих могъл, защото вечер всъщност у дома е тъмно и само долепен до стъклото на прозореца човек би видял нещо. Но по-скоро не. И пак – въпроси, въпроси. Защо? Коя е причината да не искам да правя тези неща? Приличието е първото, което ми хрумна. Второто е нежеланието ми да ставам обект на комуникация със сексуален подтекст. Замислих се. А какво ако някое момиче ме види през прозореца и реши да се отбие да изпием по чаша чай – голи? И тогава ли „не искам”? Няма как да проверя на практика (едва ли ще се случи), но като се познавам – по-скоро не бих отказал да се запозная с жена, която ме е видяла гол и поради тази причина е решила да дойде да си говори с мен. Така че всъщност горното изречение е лицемерно. Това, което наистина не искам, е да привличам хора, от които аз всъщност не бих се интересувал. В този момент, ако „проповядвах” свободомислие и някакви хубави ценности, би дошло времето да си затворя устата. За щастие аз не го правя, просто разсъждавам, а завесите все така ги няма и преди малко един човек мина и дори не спря да се загледа. Чудесно. Може би все пак трябва да се съблека…

Не са просто завесите. Това е другото. Когато няма завеси, има и други начини за поставяне на прегради. Лекото и тактично отдръпване с две стъпки. В градския транспорт няма и толкова място за отдръпване, така че там личното пространство се пази чрез един особено изцъклен поглед вперен стоически в далечината, който говори с повече от хиляда думи. „Зная, че телата ни се докосват, но аз не желая това и ще го демонстрирам като гледам така, сякаш чайки са ме нападнали и са ми взели парите за обяд за следващите две седмици”. Завесите са просто още един вид от преградите, които поставяме между себе си и другите. Нощните клубове са популярни. Защо? Там преградите се поставят много по-трудно и се нарушават много по-лесно. Прегради има и във вербалното общуване. Попиташ някого нещо и първата му реакция е да се свие и да се дръпне. Сякаш искате нещо от този човек. Направете си експеримент. Когато трябва да попитате някого за посоката, вместо “може ли да ме упътите към…” (това е сигнална дума за човек, с когото може да се комуникира, тъй като след като си разбере посоката ще си тръгне и ще ни остави на мира), кажете „Извинете, може ли за момент”. Гарантирам ви, че има около 3000% по-малко шанс някой да ви обърне внимание и да ви каже каквото и да е различно от „не, не ме интересува, благодаря” или дори „разкарай се”. Да, хубаво е да имаме изградени защитни рефлекси. Досадници колкото искаш. Но защитните рефлекси са почнали да избиват във враждебност. Качването в какъвто и да е градски транспорт прилича на щурмуване на совалка от морски пехотинци. Изходите се обсаждат и никой не може да слезе. Качващите се те гледат враждебно и не ти правят път – тях не ги интересува, че трябва да слезеш. Оправяй се. Сам си разблъсквай пътя.

Това не се харесва, но какво ли правим, та да намалим съществуващата враждебност? Всички сме чували и казвали репликата „хората са студени”, но истината е, че “хората” не съществуват. “Хората” значи ние. Ние – студени и дистанцирани. Ние – твърде вглъбени в проблемите, твърде замислени за кой-знае-какво. Ние – реагиращи агресивно без да сме сигурни, че съществува реална причина.

Да се върнем към моя проблем, защото той е чудесна отправна точка. Аз не желая да предизвиквам дадени реакции в хора, с които не ми е приятно да общувам и си имам определени критерии за това кои са тези хора. Това обаче означава ли, че трябва да се държа така, сякаш тези хора просто ги няма? Когато видя човек, който не е от моята „социална група” (да ме прощавате за социологическия термин), инстинктите ми веднага искат да го изолират. Той само пречи, нали? Нали? Е да, но не. Този човек е точно толкова човек, колкото съм и аз. Да мисля и чувствам каквото и да е друго означава да не съм по-добър от всички други хора, които правят същото. Колкото и да ми се иска, няма как да сложа по една преграда за всеки от чието съществуване не мога да извлека някаква полза. Това не пречи да се опитвам да го правя. Да речем в трамвая се качи стар човек, който мирише по особено неприятен начин. След като премислих хубаво всички тези неща, вече не ми се иска да го правя. Какво ме прави по-добър от който и да е друг? Не зная. Зная обаче какво НЕ МЕ прави по-добър. Това е отношението ми към другите до този момент. Обществото всъщност страда наистина само от това. От собственото си отношение към останалите. Едните мразят другите, другите мразят третите, всички заедно пренебрегват и са нетолерантни към четвъртите, които на свой ред не могат да понасят първите. А всички сме – в крайна сметка – хора. Колкото и да сме различни. Колкото и изкуствени прегради да се опитваме да поставяме помежду си.

Исках да напиша това изречение по-рано, но в крайна сметка ще завърша с него, защото ми се струва удачно.

В Холандия хората не слагат завеси по прозорците си.