Free Hugs

Не е нужно да организирам скъпа кампания с добре премислен рекламен текст, за да ви убедя в идeята си. Разбира се да го видим написано по този начин би било много по-полезно, отколкото безсмислените красиви симетрично оформени на фотошоп лица, които ежедневно виждаме без да гледаме и в които искаме да превърнем своeтo. Какво като няма да успеем и го знаем? Важното е хамстерите да тичат по пътечката и да произвеждат БВП. Да обръщат внимание.  Новата разменна единица. Новата валута.

Дали пък няма да е полезно някои простички истини да бъдат написани на огромни рекламни табла? Нещо като real-life версия на free hugs, love everybody, simple truth for a happy life и други подобни концепции. Които карат хората едва ли не да мъркат от умиление и да забравят до каква степен въпросните са непрактични и неприложими. Основната причина, която често се цитира, е “искам да помогна на хората да станат по-добри”. На другите хора, нали? Доста лицемерно. Защо да не пробваме първо ние да станем по-добри? С другите – чак после, след като сме се убедили, че от подобни неща има полза. Инициативи като “Free Hugs” лесно се режисират за пред камерата и след това изглеждат прекрасно в youtube. Но хората всъщност не искат да променят света. Само искат да изглеждат добре докато се преструват, че го правят.

Ето как изглежда. Умилително, дори има подходяща музика и подходящо подбран текст. Това обаче не е по-различно от, да кажем, някоя политическа кампания. И-Нека-Всички-Покажем-на-Хората,-че-Няма-Значение-Какви-Са-Защото-Ние-Искаме-Да-Ги-Гушнем… ъъ… така ли? Без да се интересуваме какви са? Откога? А ако гушнем Ханибал Лектър? Защо не отидем да раздаваме free hugs в някоя по-богата и гъсто населена с нацисти вилна зона в Аржентина? Бихте ли гушнали Гьобелс? А Менгеле?

Писането е трудно.

Ето, казах го. Дори не на билборд. Простичка истина, която ми беше полезно да призная. Как ми хрумна да говоря за това? Просто е. Наскоро си преглеждах предишните постове в блога и останах искрено удивен. Не защото съм ги написал – аз си спомням “как” и “кога” съм ги написал, за повечето помня “защо”. Това, което ме удивлява наистина е: това място има читатели. Защо някой би чел нещо подобно? Какво получават хората от всичко това? Съдържанието на този блог дори не е особено интересно. Основно съдържанието би могло да се опише като недодялан опит за философия на очевидно комплексиран човек. Направете си услуга и спрете да четете сега. Дори не след като си кажете “Е, що за реверсивна психология?”. Веднага. След това изречение.

Всъщност писането е едно от онези неща, за които е особено лесно да се приеме, че се удава на всеки. То е изразно средство. Можем да се изразяваме, знаем какво си мислим и разбираме какво сме искали да кажем. Очаква се другите също да ни разберат с лекота. Нали така?

Не. Писането е трудно. Очите ми се отвориха широко от почуда и изненада когато осъзнах. Толкова просто е за обяснение, но да се изгубиш по пътя към разбирането в сложността на изказа и комплексността на изразните средства е лесно. В това се крие и разликата между това да пишеш и да мислиш, че пишеш. Не съм тук за да определям кой какво прави, но мога да говоря за себе си от свое име. До този момент аз само си мисля, че пиша. Със същият успех бих могъл да заснемам клипчета за free hugs. Почти мога да се удавя в сладникавата безполезност на текстовете си. Иначе отстрани може би изглежда добре.

Трябва да се науча да поемам повече отговорност за нещата, които върша и които пиша. Ако искам да заслужа тези от вас, които не спряха да четат когато ги помолих няколко изречения по-горе или когато спрях да публикувам неща по-често от два пъти на високосна година, трябва да се постарая качеството на писане и качеството на съдържанието на този блог да се повишават постоянно. Не очаквам да ме избирате за кмет или да получа орден за заслуги, но след като надух главата на всички свои познати (както и на някои непознати), че “искам да бъда полезен” и “искам да се науча да пиша”, ще е хубаво да си седна на задните части и да го направя. Наистина “направя”, не просто “отбия номера с клипчета със сладки котета, които си играят с кълбета прежда”. Моля не ми позволявайте да се измъквам от отговорност с неща като “това не отразява личното ми мнение, а мнението на лирическия гъз”. Не, това си е моето мнение. Ситуацията може да не се е случила – понякога. Може понякога да е леко преиначена, за да е по-удобна за разказване. Но мнението си е мое. Без хиперболи. Без free hugs. Обещавам.

Обещавам и да е по-редовно.