Упражнения в писане

Целта на съществуването на този блог се променя вече няколко пъти, но все така продължава да си го има и дори от време на време поствам по нещо. Забавлявам се да чета назад. Не само защото кажи-речи всеки блогпост е по-наивен от предишния и не само защото ми дава начин да надникна в миналото си. Без да го осъзнавам, това е било моето място за упражнения в писане.

Утре сутринта започвам да ходя на университет отново. Приеха ме английска филология и този път мисля да се заема сериозно с предизвикателството “висше образование”. Дори да ми се вижда безсмислено на моменти, дипломата все пак ми е необходима. От една страна тя е само формалност, от друга – най-важното нещо на света. Въпрос на избор. Аз избирам да бъде важното нещо в моя свят. През следващите четири години. За добро, лошо или каквото там се намира по средата между тях. Все пак целта е да се продам за повече пари (ако никой от проектите ми да стана богат не се реализират). Обикновено избягвам да пиша за материалната страна на нещата. Този път обаче няма. Част от живота е. Стига ограничения. Стигат ми навсякъде другаде, че да си ги налагам и сам. Така че повече няма да избягвам.

Накратко – не съм удовлетворен от работата си (вече) – прекалено много време пред монитора и прекалено малко време другаде. Кризи, рецесии – това са предизвикателства, през които не искам да минавам като пътник в нечия чужда лодка. Искам да си имам своя. Не мога да разчитам на работодатели, колкото и надеждни да са те. Един за всички, всеки за себе си. Но ако не успея – винаги има ЕС. Симултанните преводи са трудно нещо и всеки с опит, образование и добри препоръки е добре отишъл в Брюксел.  Аз имам две от тези три неща. След като си получа дипломата, ще имам и третото.

Междувременно успях да спечеля националното първенство по играта с карти, която играя – Magic: the Gathering (помогна ми и един приятел, за което съм му много благодарен). Не обичам да се кича с титли и дали ще се водя “национален шампион” или не ми е все едно. Това, което не ми е все едно е, че ще ходя на Световно в Сан Франциско след по-малко от два месеца. Всъщност вторник сутрин ми е интервюто за виза. По-близко и реално от това няма как да стане. А там… там ще е трудно. Много. Обаче – ако има нещо, на което ме е научило предното ходене на Световно  (преди 2 години в Рим, като част от националния отбор, когато още имахме такъв) – знам как мога да се проваля. Ще опитам този път да не се проваля. Каквото и както мога. Усилията ми в тази насока (спечелването и т.н.) са причината да пиша по-рядко, въпреки обещанието ми да го правя по-често.

В предните постове някакси успявах да оправдая сам пред себе си, че понеже не слагам повече от частичка от мен в блога, мога да пиша каквото си искам и това по някакъв начин ме освобождава от отговорност. Това е механизъм, от който вече нямам нужда. От този момент ще съм си аз – когато пиша в първо лице единствено число. Запазвам си правото на художествена хипербола и въобще творческа свобода когато пиша в трето лице.

Публикуваха ме в един сборник. Това също е ново и е част от програмата за подобряване на качеството ми на писане. Разказът ще го пусна по някое време другата седмица. Сборникът е много интересен и … така де. За него – като му дойде времето.

Като се върна от Световното почвам писане по книгата си – проект, който отлагам от няколко месеца. Преди си мислех, че до декември тази година ще я свърша и така ще си направя подарък за триде… вторият си двадесет и девети рожден ден. След като само съм я почнал, очевидно няма да успея да я напиша за три месеца (дори и да мога – не искам да я претупвам), така че чакайте я по някое време следващата година. Предният блогпост – ‘See you later, elevator’ – донякъде е в духа на нещата, които възнамерявам да включа в нея. Няма обаче да е автобиографично описание и ще има – надявам се – по-интересна фабула.

Както казах и по-горе, текстовете ми отпреди са ми симпатични, така че ще ги запазя поне за известно време. После ще махна тези, които ме инкриминират най-много. Т.е. всички. Мръсна работа е това, писането на блог. Не мога да се откажа от миналото си, но бъдещето на писането ми ще е различно. Ще ми се да кажа оптимистични думи за бъдещето ми като личност, индивид, гражданин и човек, но толкова много пъти сменях мнението си и възгледите си за нещата (основно в посока смекчаване и емпатия), че накрая просто ще си седя тихо, ще слушам музика в тъмното и ще се опитвам да разбирам вместо да говоря и да ръкомахам от позицията на възмутено недоволство.

Заглавието е “упражнение в писане” и за да не пиша нещо ново  (трябва да се спи), смятам да използвам непубликуван тук текст. Може би като контраст на това, което обикновено сте свикнали да четете от мен. Преди време правех художествен превод на стихове и песни и стана така, че си харесвам част от нещата. Това е едно от тези, от които не се срамувам. Дано ви хареса. Благодаря ви за вниманието. И за това, че сте тук. Наистина.

***

Океанът отнася онези наши тайни
които вече не желаем да виждаме и помним.
Чувстваме се сигурни в своята анонимност.
Чувстваме се толкова чисти -
захвърлим ли веднъж своето минало.
Вълните ще го отмият, мислим си.
То ще потъне и течението ще го отнесе далеч от този бряг
и после ще изчезне завинаги.
Може би рибите ще изядат нашите думи.
Може би нечия изгубена или отхвърлена любов
би подпомогнала растежа на
дълбоководните зелени водорасли.

Но и сега, точно както и тогава
стъпките по мокрия, утъпкан пясък.
ме водят в търсене на сълзи и екзотични посвещения,
почти докосващи нозете ми с разбиващите се в брега вълни.
Дори ако ясно различима е следата от
отчупен нокът или захвърлена торбичка,
те винаги са с неустановима принадлежност.
Помня как веднъж дори открих годежен пръстен,
изоставен на брега от оттеглящата се вълна.
Не го докоснах. Вече бях женен.

(Стиховете са превод на оригинала на Виго Мортенсен)

Както и музиката, която слушах докато го редактирах: