***

Сънят е твърде красив, за да свърши. Намирам се на открито. Небето пред очите ми е безкрайно дълбоко и в него плуват звезди. По-ярки от най-ярките звезди, които човешко око е съзирало. Експлозия от свръхнови.

Приет в достатъчно количество, алкохолът едновременно пречи и помага на съня. Заспиването след прием на алкохол е по-лесно, но тъй като се абсорбира от организма достатъчно бързо, през втората половина от нощта действието му спира. Симптомите на оттегляне нарушават съня и го смущават. През втората част на нощта приелите алкохол хора спят по-леко.

Димът е водещата причина за смъртност по време на пожари. При битовите пожари в затворени пространства често липсва достатъчно кислород. Въглеродът така и не успява да завърши оксидацията си изцяло. Въглеродният моноксид е фатално отровен за организма.

В точно този конкретен момент аз не осъзнавам всичко това. Лежа на леглото и в полу-съненото си състояние, мозъкът ми обработва получената през деня информация. Димът се просмуква под вратата, но засега все още не е достигнал нужната концентрация. Съществува граница, нещо като зона на безопасност, в която имам време да се събудя. Не всички се събуждат. Времето, в което все още мога да го направя, е ограничено.

Сънят е твърде красив, за да свърши. Звездите стават все по-ярки – вече заслепяват очите ми. Приятната хладина на нощния въздух е изчезнала. В небето горят огньове. Усещам ги с тялото си. Сякаш са истински.

През втората част на нощта, приелите алкохол хора спят по-леко. Това е моят живот. Това е моят шанс да се събудя. Спасителната, домашна, шестдесет и пет градусова ракия на Георги. И аз го правя. Остават ми около петнадесет секунди съзнателен живот – ако не успея да намеря начин да дишам.

Изгубвам две секунди по време на прехода „сън-будност” и още около три в опита си да извикам. Гърлото ми е като затъкнато със сух и горещ парцал. Прозорец! Опитвам се да стана. Девет. Изправям се и се олюлявам. Едва се задържам на крака. Осем. Дръжката се изплъзва от ръцете ми. Седем. Чувствам се като в боксов двубой, за който не знам. Току-що са ми нанесло съкрушителен удар, без дори да осъзная. Шест. Пръстите ми са безсилни. Пет. Отпускам цялата си тежест върху дръжката и тя поддава.

Четири. Поемам въздух дълбоко наситен с кислород и пропит с изгаряща болка, но съм жив. Жив и с постепенно завръщащо се съзнание. Това се оказва достатъчно. Пожарът изгуби битката.

 По-късно пожарникарите ми разясняват случката. Баща ми допълва останалото. Забравил е електрическия бързовар включен. Нагревателят на бойлера се развалил по-рано същия ден. Баща ми искал да стопли вода, за да можем аз и приятелката ми да се изкъпем, пък било то и импровизирано. После заспал. Водата се изпарявала капка по капка, докато накрая се свършила. Електричеството обърнала жестокото си и неумолимо изпепеляващо внимание към кофата. Към пластмасовата кофа. Разтопила я. Високата температура подпалила закачената на пералнята кърпа. От там – леген пълен с дрехи за пране. Горящата пералня не е гледка, която се забравя скоро.

Четири дни са ми необходими за да изкашлям пластмасата от дробовете си. Четири седмици ми трябват за да се отърва от натрапчивото усещане, че няма да се събудя след като заспя. Четири години са нужни за да се отърва от конвулсивната реакция на мускулите ми всеки път когато усетя дим. А само четири секунди по-късно мен вече нямаше да ме има. Дръжката на прозореца заяжда и трябва да се натисне по-силно. Само четири секунди по-късно нямаше да са ми останали достатъчно сили, за да я натисна надолу.

Всички хора знаят по нещо за смъртта. Почти всички хора са преживявали загуба на близък. Но тъгата, съпричастието и болката от липсата са усещания, които се намират чак в периферията на бурята. В момента на осъзнаване, мисълта „ще умра” не си прави труда да се оформя с думи в главите ни. Точно както рибите нямат дума за вода, а ескимосите за сняг, умиращия няма дума за смъртта. В мига, който я предшества, смъртта е навсякъде. Смъртта е всичко. Единственият истински сигурен факт във Вселената. Когато мозъкът осъзнае, че съществува реална опасност да настъпи смърт, всичко друго остава на заден план. Възгледи. Принципи. Задръжки. Социално програмиране. Пренареждане на приоритетите.

Сутринта след пожара слънцето изгрява над морето и е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Мазната баничка заедно с шишенцето боза са най-хубавата храна, която съм вкусвал. За ранобудните посетители ние сме поредната двойка на плажа. За нас всяка секунда има значение и всяка песъчинка има своето място. За останалите животът просто продължава. За нас той започва отначало.

Животът наистина преминава пред очите ни преди смъртта. Целият. Всеки миг от него. Това явление е известно с различни имена, но нека го наречем с истинското му име. Нарича се живот. Докато гледам как слънцето изгрява над морето, отново преживявам събитията отпреди няколко часа. Осъзнавам ситуацията. В отчетите на пожарникарите е записано, че никой не е загинал в този пожар, но аз не съм толкова сигурен. Някой все пак загина онази нощ и понякога ми става тъжно за него. Той имаше своя шанс, но така и не се събуди. Сега всичко, което пазя от него, са спомените.

А на мен ми е трудно и дори отегчително да стоя и да се притеснявам за цената на килограм краставици или за драскотината по бронята на колата. Животът? В по-голямата си част – незначителни детайли, които следват или се предшестват от други незначителни детайли. В по-голямата си част тези детайли не интересуват почти никого. Четири години по-късно е и вървя по улицата. Пътувам с трамвая. Отивам някъде, върша нещо. Телефонът ми звъни. Съзнанието ми е заето с нещата от ежедневието. Забравил ли съм?

Улицата има интересно име. „Метличина поляна”. От двете й страни на равно разстояние са засадени дръвчета, на които никой никога не обръща внимание. По кората на едно от тях полази мравка и размърда антенките на главата си. Срещу мен по тротоара вървят хора и аз ги виждам. Не просто им правя място докато се разминавам с тях, а ги виждам. Чувам шума от автомобилни двигатели, кучешки лай от някой от балконите. Усещам вибрацията в джоба си и мелодията на телефона. Вземам го в ръка и с внимателно движение плъзвам бутона за отключване с палеца си. Докосвам сензорния екран, за да отговоря на обаждането. Вдигам слушалката към главата си и поемам дъх, преди да отговоря.

Не съм. Не бих могъл.

Утре сутринта започвам да ходя на университет отново. Приеха ме английска филология и този път мисля да се заема сериозно с предизвикателството „висше образование“. Дори да ми се вижда безсмислено на моменти, дипломата все пак ми е необходима. От една страна тя е само формалност, от друга – най-важното нещо на света. Въпрос на избор. Аз избирам да бъде важното нещо в моя свят. През следващите четири години. За добро, лошо или каквото там се намира по средата между тях. Все пак целта е да се продам за повече пари (ако никой от проектите ми да стана богат не се реализират). Обикновено избягвам да пиша за материалната страна на нещата. Този път обаче няма. Част от живота е. Стига ограничения. Стигат ми навсякъде другаде, че да си ги налагам и сам. Така че повече няма да избягвам.

Накратко – не съм удовлетворен от работата си (вече) – прекалено много време пред монитора и прекалено малко време другаде. Кризи, рецесии – това са предизвикателства, през които не искам да минавам като пътник в нечия чужда лодка. Искам да си имам своя. Не мога да разчитам на работодатели, колкото и надеждни да са те. Един за всички, всеки за себе си. Но ако не успея – винаги има ЕС. Симултанните преводи са трудно нещо и всеки с опит, образование и добри препоръки е добре отишъл в Брюксел.  Аз имам две от тези три неща. След като си получа дипломата, ще имам и третото.

Междувременно успях да спечеля националното първенство по играта с карти, която играя – Magic: the Gathering (помогна ми и един приятел, за което съм му много благодарен). Не обичам да се кича с титли и дали ще се водя „национален шампион“ или не ми е все едно. Това, което не ми е все едно е, че ще ходя на Световно в Сан Франциско след по-малко от два месеца. Всъщност вторник сутрин ми е интервюто за виза. По-близко и реално от това няма как да стане. А там… там ще е трудно. Много. Обаче – ако има нещо, на което ме е научило предното ходене на Световно  (преди 2 години в Рим, като част от националния отбор, когато още имахме такъв) – знам как мога да се проваля. Ще опитам този път да не се проваля. Каквото и както мога. Усилията ми в тази насока (спечелването и т.н.) са причината да пиша по-рядко, въпреки обещанието ми да го правя по-често.

В предните постове някакси успявах да оправдая сам пред себе си, че понеже не слагам повече от частичка от мен в блога, мога да пиша каквото си искам и това по някакъв начин ме освобождава от отговорност. Това е механизъм, от който вече нямам нужда. От този момент ще съм си аз – когато пиша в първо лице единствено число. Запазвам си правото на художествена хипербола и въобще творческа свобода когато пиша в трето лице.

Публикуваха ме в един сборник. Това също е ново и е част от програмата за подобряване на качеството ми на писане. Разказът ще го пусна по някое време другата седмица. Сборникът е много интересен и … така де. За него – като му дойде времето.

Като се върна от Световното почвам писане по книгата си – проект, който отлагам от няколко месеца. Преди си мислех, че до декември тази година ще я свърша и така ще си направя подарък за триде… вторият си двадесет и девети рожден ден. След като само съм я почнал, очевидно няма да успея да я напиша за три месеца (дори и да мога – не искам да я претупвам), така че чакайте я по някое време следващата година. Предният блогпост – ‘See you later, elevator’ – донякъде е в духа на нещата, които възнамерявам да включа в нея. Няма обаче да е автобиографично описание и ще има – надявам се – по-интересна фабула.

Както казах и по-горе, текстовете ми отпреди са ми симпатични, така че ще ги запазя поне за известно време. После ще махна тези, които ме инкриминират най-много. Т.е. всички. Мръсна работа е това, писането на блог. Не мога да се откажа от миналото си, но бъдещето на писането ми ще е различно. Ще ми се да кажа оптимистични думи за бъдещето ми като личност, индивид, гражданин и човек, но толкова много пъти сменях мнението си и възгледите си за нещата (основно в посока смекчаване и емпатия), че накрая просто ще си седя тихо, ще слушам музика в тъмното и ще се опитвам да разбирам вместо да говоря и да ръкомахам от позицията на възмутено недоволство.

Заглавието е „упражнение по писане“ и за да не пиша (трябва да се спи) нещо ново, смятам да използвам непубликуван тук текст. Може би като контраст на това, което обикновено сте свикнали да четете от мен. Преди време правех художествен превод на стихове и песни и стана така, че си харесвам част от нещата. Това е едно от тези, от които не се срамувам. Дано ви хареса. Благодаря ви за вниманието. И за това, че сте тук. Наистина.

***

Океанът отнася онези наши тайни
които вече не желаем да виждаме и помним.
Чувстваме се сигурни в своята анонимност.
Чувстваме се толкова чисти -
захвърлим ли веднъж своето минало.
Вълните ще го отмият, мислим си.
То ще потъне и течението ще го отнесе далеч от този бряг
и после ще изчезне завинаги.
Може би рибите ще изядат нашите думи.
Може би нечия изгубена или отхвърлена любов
би подпомогнала растежа на
дълбоководните зелени водорасли.

Но и сега, точно както и тогава
стъпките по мокрия, утъпкан пясък.
ме водят в търсене на сълзи и екзотични посвещения,
почти докосващи нозете ми с разбиващите се в брега вълни.
Дори ако ясно различима е следата от
отчупен нокът или захвърлена торбичка,
те винаги са с неустановима принадлежност.
Помня как веднъж дори открих годежен пръстен,
изоставен на брега от оттеглящата се вълна.
Не го докоснах. Вече бях женен.

(Стиховете са превод на оригинала на Виго Мортенсен)

Както и музиката, която слушах докато го редактирах:

Знаехме колко е бил висок последния обитател на апартамента (метър и седемдесет, плюс-минус), защото над тази височина започваше плетеница от непочистени паяжини. Дори в тапетите имаше хлебарки. Твърди се, че хората могат да свикнат с всичко и след като видях положението в апартамента, който трябваше да стане мой дом за следващите месеци, изцяло съм склонен да се съглася. Чистихме го минимум седмица, по няколко часа всеки ден.

На съквартиранта му дойде гениалната идея да се направим на псевдо-мутри и да проведем разговор, в който аз го успокоявам и му казвам, че „те ще върнат парите”, а той отвръща ядосано „Какво ще ги върнат, това са десет бона, ако не се издължат – пращат им хора и КРАЙ!” Речено-сторено. Така съседите ни оставиха на мира и останаха само битовите проблеми.

Като погледна назад във времето, това бяха щастливи и безгрижни дни. Ако не се лъжа още се мъчех да ходя в университета (напълно безсмислено занимание, от което в крайна сметка се отказах). Разбира се всяка ретроспекция „назад” е такава – забравяме дребните досадни неща, с които сме запълвали времето си и възпроизвеждаме само общото усещане. Често дъвчем миналото си, което е учудващо, предвид факта, че на вкус е като супа от картон с топчета от стиропор. Всъщност ако наистина можехме да го вкусим, вероятно щеше да е с вкус на претоплен хамбургер от заведение за бързо хранене, престоял две седмици в хладилник. Не точно развален (основно защото няма достатъчно органични съставки за разваляне), но доволно безвкусен. За да го консумираме успешно, трябва да се пресегнем към рафта с подправките – кетчупа на добрите спомени, горчицата на лошите и шарената сол на …

… както и да е.

Всяко нещо на този свят си има начало и край. Чудя се какъв ли ще е краят на този асансьор. Вече не живея в блока (и то отдавна), но не мога да не любопитствам. Дали стоманените въжета на подемния механизъм ще ръждясат и ще се скъсат преди дървото на кабината да изгние? Ще повлече ли асансьора някого със себе си в пищящата бездна или просто електрическия механизъм ще откаже един ден и няма да тръгне повече, въпреки всички усилия на техниците от телефона написан с маркер в кабината да го ремонтират? Някой ден подобна съдба очаква хиляди асансьори в хиляди жилищни блокове и може би този ден не е много далеч. Всичко в нашия свят се руши. Някои неща обаче се рушат видимо, а други се рушат незабележимо отвътре, рушат се ден след ден, чак докато си отидат накрая. Обикновено когато най-малко го очакваме. Те нали са си там открай време. Няма нужда да им обръщаме внимание. Никаква, никаква нужда.

Съседите сигурно също не са се променили. Ако минете покрай ул. „Пирин”, блок 20 във Варна, кажете им здрасти. Не, не от мен. Кажете им го вие. Те не са лоши хора. И ги попитайте дали всичко е наред с асансьора.

СЕРИАЛИЗАЦИЯ

Дали пък няма да е полезно някои простички истини да бъдат написани на огромни рекламни табла? Нещо като real-life версия на free hugs, love everybody, simple truth for a happy life и други подобни концепции. Които карат хората едва ли не да мъркат от умиление и да забравят до каква степен въпросните са непрактични и неприложими. Основната причина, която често се цитира, е „искам да помогна на хората да станат по-добри“. На другите хора, нали? Доста лицемерно. Защо да не пробваме първо ние да станем по-добри? С другите – чак после, след като сме се убедили, че от подобни неща има полза. Инициативи като „Free Hugs“ лесно се режисират за пред камерата и след това изглеждат прекрасно в youtube. Но хората всъщност не искат да променят света. Само искат да изглеждат добре докато се преструват, че го правят.

Ето как изглежда. Умилително, дори има подходяща музика и подходящо подбран текст. Това обаче не е по-различно от, да кажем, някоя политическа кампания. И-Нека-Всички-Покажем-на-Хората,-че-Няма-Значение-Какви-Са-Защото-Ние-Искаме-Да-Ги-Гушнем… ъъ… така ли? Без да се интересуваме какви са? Откога? А ако гушнем Ханибал Лектър? Защо не отидем да раздаваме free hugs в някоя по-богата и гъсто населена с нацисти вилна зона в Аржентина? Бихте ли гушнали Гьобелс? А Менгеле?

Писането е трудно.

Ето, казах го. Дори не на билборд. Простичка истина, която ми беше полезно да призная. Как ми хрумна да говоря за това? Просто е. Наскоро си преглеждах предишните постове в блога и останах искрено удивен. Не защото съм ги написал – аз си спомням „как“ и „кога“ съм ги написал, за повечето помня „защо“. Това, което ме удивлява наистина е: това място има читатели. Защо някой би чел нещо подобно? Какво получават хората от всичко това? Съдържанието на този блог дори не е особено интересно. Основно съдържанието би могло да се опише като недодялан опит за философия на очевидно комплексиран човек. Направете си услуга и спрете да четете сега. Дори не след като си кажете „Е, що за реверсивна психология?“. Веднага. След това изречение.

Всъщност писането е едно от онези неща, за които е особено лесно да се приеме, че се удава на всеки. То е изразно средство. Можем да се изразяваме, знаем какво си мислим и разбираме какво сме искали да кажем. Очаква се другите също да ни разберат с лекота. Нали така?

Не. Писането е трудно. Очите ми се отвориха широко от почуда и изненада когато осъзнах. Толкова просто е за обяснение, но да се изгубиш по пътя към разбирането в сложността на изказа и комплексността на изразните средства е лесно. В това се крие и разликата между това да пишеш и да мислиш, че пишеш. Не съм тук за да определям кой какво прави, но мога да говоря за себе си от свое име. До този момент аз само си мисля, че пиша. Със същият успех бих могъл да заснемам клипчета за free hugs. Почти мога да се удавя в сладникавата безполезност на текстовете си. Иначе отстрани може би изглежда добре.

Трябва да се науча да поемам повече отговорност за нещата, които върша и които пиша. Ако искам да заслужа тези от вас, които не спряха да четат когато ги помолих няколко изречения по-горе или когато спрях да публикувам неща по-често от два пъти на високосна година, трябва да се постарая качеството на писане и качеството на съдържанието на този блог да се повишават постоянно. Не очаквам да ме избирате за кмет или да получа орден за заслуги, но след като надух главата на всички свои познати (както и на някои непознати), че „искам да бъда полезен“ и „искам да се науча да пиша“, ще е хубаво да си седна на задните части и да го направя. Наистина „направя“, не просто „отбия номера с клипчета със сладки котета, които си играят с кълбета прежда“. Моля не ми позволявайте да се измъквам от отговорност с неща като „това не отразява личното ми мнение, а мнението на лирическия гъз“. Не, това си е моето мнение. Ситуацията може да не се е случила – понякога. Може понякога да е леко преиначена, за да е по-удобна за разказване. Но мнението си е мое. Без хиперболи. Без free hugs. Обещавам.

Обещавам и да е по-редовно.

Зная, че на теория нещо подобно би трябвало да ме притесни, но ми харесва да поставям на изпитание и да експериментирам с тези неща. Глупаво е да се притеснявам излишно за нещо маловажно. Достатъчно истински важни неща има. Възможността непознат (или дори познат) човек евентуално да ме види докато се занимавам с нещо у дома или чета книга не би трябвало да ме тревожи. Не правя нищо, от което да се срамувам. Обратното също е вярно. Какво ако виждам хора през прозореца си? И какво ако ме поглеждат – ще погледат малко и ще си отидат. Дори и да не си отидат, може да им махна за привет и да се заговорим. Не е толкова страшно. Но пък е толкова странно и ме накара да се замисля сериозно. Виждаме се с човешки същества по цял ден, всеки ден, но ако зърнем само още едно човешко същество в необичайна обстановка – изведнъж това е голям и сериозен проблем. Какво като си е „у дома“. Хората са хора и в домашна обстановка. Даже бих добавил, че са много повече хора именно когато са у дома. Може да сложат някоя по-стара дрешка. Аз лично съм противник на старите дрехи за доизносване. Пеньоари със закърпени лакти, стари изтрити джинси. Когато съм облечен, предпочитам да съм облечен в дреха, която харесвам. Без значение къде се намирам. Но дори и да видят някой по-стар пуловер или някоя раздърпана памучна тениска, какво толкова? В София има два милиона души. Повечето от тях живеят все някъде. Моят живот и моето жилище не са чак толкова по-интересни от тези на останалите. За любопитството им няма реално основание и единственото, което го обуславя, е необичайността на ситуацията. Защото всъщност хората просто дърпат завесите и се скриват. А аз не го правя.

Болестното състояние, в което човек държи да показва голотата и половите си органи, се нарича ексхибиционизъм. Аз харесвам половите си органи и половите си белези въобще (първични и вторични) и особено напоследък харесвам и тялото си. О, има какво да се желае по него, но е тяло, което обитавам с удоволствие. Въпреки това спрях да ходя гол у дома. Докато нямам завеси не планирам да правя и секс. Бих могъл, защото вечер всъщност у дома е тъмно и само долепен до стъклото на прозореца човек би видял нещо. Но по-скоро не. И пак – въпроси, въпроси. Защо? Коя е причината да не искам да правя тези неща? Приличието е първото, което ми хрумна. Второто е нежеланието ми да ставам обект на комуникация със сексуален подтекст. Замислих се. А какво ако някое момиче ме види през прозореца и реши да се отбие да изпием по чаша чай – голи? И тогава ли „не искам”? Няма как да проверя на практика (едва ли ще се случи), но като се познавам – по-скоро не бих отказал да се запозная с жена, която ме е видяла гол и поради тази причина е решила да дойде да си говори с мен. Така че всъщност горното изречение е лицемерно. Това, което наистина не искам, е да привличам хора, от които аз всъщност не бих се интересувал. В този момент, ако „проповядвах” свободомислие и някакви хубави ценности, би дошло времето да си затворя устата. За щастие аз не го правя, просто разсъждавам, а завесите все така ги няма и преди малко един човек мина и дори не спря да се загледа. Чудесно. Може би все пак трябва да се съблека…

Не са просто завесите. Това е другото. Когато няма завеси, има и други начини за поставяне на прегради. Лекото и тактично отдръпване с две стъпки. В градския транспорт няма и толкова място за отдръпване, така че там личното пространство се пази чрез един особено изцъклен поглед вперен стоически в далечината, който говори с повече от хиляда думи. „Зная, че телата ни се докосват, но аз не желая това и ще го демонстрирам като гледам така, сякаш организирана банда чайки ми е изяла дажбата за закуска за следващите две седмици”. Завесите са просто още един вид от преградите, които поставяме между себе си и другите. Нощните клубове са популярни. Защо? Там преградите се поставят много по-трудно и се нарушават много по-лесно. Прегради има и във вербалното общуване. Попиташ някого нещо и първата му реакция е да се свие и да се дръпне. Сякаш му искаш нещо. Направете си експеримент. Когато искате да попитате някого за посоката, не казвайте „може ли да ме упътите към…”, което е сигнална дума за човек, с когото може да се комуникира, тъй като след като си разбере посоката ще си тръгне и ще ни остави на мира, а кажете „Извинете, може ли за момент”. Гарантирам ви, че има около 3000% по-малко шанс някой да ви обърне внимание и да ви каже каквото и да е, освен „не, не ме интересува, благодаря” или дори „разкарай се”. Да, хубаво е да имаме изградени защитни рефлекси, защото досадници колкото искаш. От друга страна защитните рефлекси са почнали да избиват във враждебност. Качването в какъвто и да е градски транспорт прилича на щурмуване на космическа совалка от десантчици. Изходите се обсаждат и никой не може да слезе. Качващите се те гледат враждебно и не ти правят път – тях не ги интересува, че ти трябва място да слезеш. Оправяй се. Сам си разблъсквай пътя.

Това не се харесва, но какво правим за да намалим съществуващата враждебност? Всички сме чували репликата „колко са студени хората”, но истината е, че няма такова нещо „хората”. „Хората” сме ние. Студени и дистанцирани. Твърде вглъбени в проблемите, твърде замислени за кой-знае-какво, често реагиращи дори агресивно без реална причина.

Да се върнем към моя проблем, защото той е чудесна отправна точка. Аз не желая да предизвиквам дадени реакции в хора, с които не ми е приятно да общувам и си имам определени критерии за това кои са тези хора. Това обаче означава ли, че трябва да се държа така, сякаш тези хора просто ги няма? Когато видя човек, който не е от моята „социална група” (да ме прощавате за социологическия термин), инстинктите ми веднага искат да го изолират. Той само пречи, нали? Нали? Е да, но не. Този човек също е човек. Точно какъвто съм и аз. Да мисля и чувствам каквото и да е друго означава да не съм по-добър от всички други хора, които правят същото. Колкото и да ми се иска, няма как да сложа по една преграда за всеки човек, от чието съществуване не мога да извлека някаква полза. Това не пречи да се опитвам да го правя. Да речем в трамвая се качи някой стар човек, който мирише по особено неприятен начин. След като премислих хубаво всички тези неща, вече не ми се иска да го правя. Какво ме прави по-добър от който и да е друг човек? Не зная. Зная обаче какво НЕ МЕ прави по-добър. Това е отношението, което съм имал до този момент. Обществото всъщност страда наистина само от това. От собственото си отношение към останалите. Едните мразят другите, другите мразят третите, всички заедно пренебрегват и са нетолерантни към четвъртите, които на свой ред не могат да понасят първите. А всички сме – в крайна сметка – хора. Колкото и да сме различни. Колкото и изкуствени прегради да се опитваме да поставяме помежду си.

Исках да напиша това изречение по-рано, но в крайна сметка ще завърша с него, защото ми се струва удачно.

В Холандия хората не слагат завеси по прозорците си.

Освобождавам натрупаното в пикочния мехур напрежение. Превеждал съм близо три часа без прекъсване. Тежък разговор. Разпит. Между хора без желание да комуникират едни с други. Хора със задължение да го правят. Няколко пъти ми се иска да изкрещя на всички да млъкнат. Да престанат с глупавите си въпроси. С глупавите си коментари. Да им кажа какво мисля. Какво зная. От реакциите на хората, за които работя. Нервното прехапване на устни. Издайническите паузи. Хора, които поне донякъде говорят езика, от който им превеждаш, са най-уязвими. В моментите, в които вече са разбрали до някаква степен какво е казала отсрещната страна и при реакциите им спрямо това, което им казваш. Ако искам да хвана някой в лъжа, просто трябва „несъзнателно“ да сбъркам нещо в превода.

Малка думичка. Реакцията на сепването и опитът да овладеят лицето си в мига преди да се извиня за „грешката“ и да поправя смисъла на казаното със сбърканата дума е като картината от крилатата фраза. Струва повече от хилядите думи bullshit, които са се изговорили и ще се изговорят. Така в крайна сметка двама нещастни одитори ще напишат документ със заключения.

Гравитацията никога не престава да я тегли надолу, но водата осъзнава това само когато някой пусне казанчето. Точно преди да се подчини на притеглянето, в пръв и последен опит да се освободи, водния стълб прави отчаян скок. Невъзможен. Няколко капки се изплъзват от затвора си. С надежда падат към свободата. Към пода на тоалетната. И сега вече знам.

На излизане стъпвам върху тях.

Как ще приключи всичко? Разбирам го когато влизам в стаята отново. Истинските виновници ще бъдат потулени. Впрочем „виновници“ е прекалено силно казано. Жертвеното агне няма да опере пешкира. То вече е опрало друго. Парите. За което е компенсирано. Публично порицано – компенсирано тайно. Нещо като да те наградят с медал, но наопаки. Впрочем малко хора помнят онзи честен влаков служител, който върна парите. Наградиха го с някакъв бонус и така му вдигнаха облагаемия доход, че всичко отиде за данъци. Следващият път ме пропуснете за номинациите „добър човек на годината“. Не е време за герои. Никога не е било.

Благодарят ми за професионализма. Усмихват се. Ще ми напишат препоръка. Ще ме викат и друг път. Парите не са лоши. За колко да се продам, все пак? След като премислих хубаво през последните няколко месеца, вече съм напълно сигурен. Няма никаква друга причина човек да не бъде богат. Освен мечтата, която ти продават. „С какво искаш да се занимаваш? Какво обичаш да правиш?“

Има ли шибано значение? Умните хора могат да се научат да правят всичко. Неумните хора могат да се научат да бъдат умни. Интелектуалният потенциал не е някаква константа, която хората имат или нямат или която се определя от [цензорираните] гени. Да ме прощават красивите и умни студентки по молекулярна биология учещи в Япония, които познавам.

Хората не са различни. Хората са еднакви. Умни и добри, глупави и зли. Капките на свобода. Капките без идентичност. Капките, които работят от 9 до 5. Капките с план. Капките, които стоят и търпят. Капките, които бягат.

Можеш да полетиш, но полетът – в цялата си красива жестокост – трае само миг. После тя те връща където ти е мястото. Долу. Там, където трябва да свърши всичко.

Няма как да избягаш от гравитацията.

Е да. Мога да почна да спя по повече от три-четири часа на вечер, но някакси няма да ми остава достатъчно време, което да губя с:

- киснене в skype

- гледане на порно, сериали и мачове от Шампоанската лига

- писане на безсмислени неща с непознати хора в twitter, които освен това дори не си умират от особено желание да си говорят с мен

Това ОЧЕВИДНО е много по-важно от съня, който само ме кара да изглеждам добре, да се чувствам щастлив и да живея пълноценно живота си. Да не говорим колко по-добре ще се справям на работа.

Тук е момента за техническо прекъсване, защото искам да кажа нещо много важно:

Деница – майната ти.

В този блог има продуктово позициониране. Например шампоанът за вана. Колкото и да съм отчаян, категорично отказвам да се удавя във ваната. Не мога да понеса мисълта, че последното нещо, което ще вкуся през живота си, ще е с марката „Johnson&Johnson“.

Ваната обаче е един от малкото начини да изчезна напълно. Не защото светът не ми изнася. Просто от време на време искам да се разкарам от всичко. За целта пробвах да се държа зле с хората, докато се откажат да си говорят с мен. Проработи, но после се сетих, че и те имат чувства някакви и от време на време си спомнят как съм се държал. Не че ми пука чак толкова, но е напрягащо да обясняваш всеки път защо си се чупил и не си звънял шест месеца.

Честите ми пътувания служат като идеално оправдание. Пак те косвено доведоха до разработването на нова стратегия – ваната. В хотелите няма какво толкова да правя. Пълня я и се потапям, така че ушите ми да са под ватерлинията. Плиткогазещо грухтящо чифтокопитно, дясно на борд! Резултатът е прекрасен. Чувам само ритъма на сърцето си. Ако съм прекалил с цигарите, алкохола или мастурбирането във ваната, тупкането в ушите е доста неравномерно. За да го заглуша – вдишвам дълбоко. Издишам. Чува се идеално. За миг постигам такова съвършенство, че забравям за сапуна „Johnson&Johnson“, който ми влиза в ушите.

Другият вариант, който откривам и преоткривам постоянно, е продължителното безсъние. След няколко седмици от това лекарство лесно изпадам в желаното състояние на остра хронична социопатия. Добавям недостиг на движение и липса на слънчева светлина за по-изразителен ефект.

След достатъчно седмици от това, хората започват да ме гледат странно. Външният ми вид вече няма особено значение, къпането е въпрос не на ежедневие, а на чиста случайност. Срещите с хора, които искат да ме видят, стават все по-редки. Ако случайно в тази фаза все още имате половинка, значи все  сте се поддържали в някакъв вид, но винаги с особено неудоволствие и само „между другото“. Сексът почти дразни. Когато сексът почне да ме дразни, значи съм много близо до минаване в следващата фаза.

Фаза, в която преставам да се сопвам на колегите и просто си мълча с надеждата да ме оставят на мира. Фаза, в която дори най-простото общуване – да си купя билетче за автобуса от някоя будка или храна от магазина – ме кара да се чувствам некомфортно. В този момент обаче хората и без това ми говорят само по задължение и когато не могат да го избегнат по никакъв начин. В това състояние първо започвам да съчувствам на просяците. После вече и тях не мога да понасям. Прекалено са ми социални и шумни. Мейнстрийм клошарите.

Халюцинациите от недоспиване и способността да задрямвам навсякъде също са приятен страничен ефект от състоянието на невидимост, до която се опитвам да стигна. Първоначално тя е само социална (с тази небръсната физиономия е по-добре човек просто да не ме вижда, иначе може и да му се наложи да си говори с мен, а това вече е недопустимо и за двама ни). Невидим  ставам не само за околните, а и за себе си. За собствената си памет. Днес заспах на една пейка по време на обедната си почивка. Снощи в автобуса за Русе дори не ПОМНЯ как съм заспал. По някое време се събудих и се опитах да си спомня къде точно се намирам. Уви – състоянието на блаженство продължи само пет-шест секунди. Явно не съм упорствал достатъчно.

Има още няколко фази, но не съм ги изследвал докрай. За тях ще пиша друг път, когато знам повече. Но представете си раздразнението ми. Установих как въпреки положените съзнателно старания и усилия, в света съществуват хора с природен талант за достигане на състояние на асоциалност, социопатщина и общ непукизъм. Една приятелка за целия период от познанството ни спази уговорката си да се видим или чуем цифром и словом два пъти. Така и няма да разбера как съм изтърпял това. Предполага се от недоверие. Не съм се надявал на света да има случаи по-трагични и от моя и да имам възможността да ги срещна. Уви – социопатите по дефиниция не могат да се учат един от друг. Да си социопат е занимание самотно.

И кефи. По един особено извратен начин. Впрочем както всичко останало.

За кого бие камбаната. Защо това е важно за някого? Ако можеш да *чуеш* камбаната, няма значение за кого бие тя. Защото – да ме прощава Джон Дън – в този миг тя не бие за теб. Не е ли по-важно да знаеш *кой* бие камбаната? Или дори „кого бие камбаната“? Ако това е попътния вятър в платната на твоята лодка.

Тук никой не смее да говори за истински сериозните неща, защото всички сме умни хора, доста над средното. А не е трудно, никак не е трудно. Предпочитаме обаче да си губим времето в осмиване на глупостта. По пътя на най-малкото съпротивление. А… да се заемем с моралното си задължение да свършим малко истинска работа? За каквато сме създадени, впрочем. Не. По-добре да крещим. Всички сме луди, но „те“ са по-луди от нас. По-глупави от нас. По-щастливи от нас. Прави са. Няма връщане назад. Пътят е само напред – и не води наникъде.

Обвиниха ме, че съм пиян. Оспориха правото ми на членство. Съсипаха ме. Те също са  умни хора. Тези – другите посетители в клуба. Умеят да мислят. Умеят да нараняват. Прекрасни са като звезди. Истинските лидери на света. Но все пак просто хора. Само хора.

Изхвърлиха ме. От своя капан за умници. От своята по-голяма клетка за осъзнати и умни канарчета. Клетка с прозрачни стени. Останаха, за да наблюдават колко красиво се пречупват слънчевите лъчи през лещата. Някой пресметна фокусното разстояние и написа сложна формула. Цветовете заиграха – шарен и пъстър, затворнически калейдоскоп. Заръкопляскаха. Аз ги наблюдавах през малкото прозорче реалност, в която живееха – без и за миг да го забележат или заподозрат – всички останали. Наблюдавах ги първо с възмущение, после с известна тъга, а накрая с безразличие.

Поех накъдето ни видят очите.

Убитият може и да е бил терорист. Впрочем някой познава ли го? Някой знае ли какво изобщо правят онези хора? Как живеят? Много наблегнаха на детайлите. Не застрелвали цивилни ако можели да го избегнат (защото не представляват заплаха; защо да колим овцете, нали някой трябва да остане да съществува там и не казвам *живее* защото на моменти започвам да се чудя дали това, което на тези хора им се позволява да правят, се вписва в значението на думата). Но единият се прикрил, видиш ли, с жената. Използвал я за жив щит. Интересно, чии думи слушаме за това – тия на нападателите ли? На чии думи да вярваме? А да. То няма други оцелели.

Ако 2+2=5, то на колко е равно 9/11?