Skip to content

Проект Смърт

03.10.2011

Разказът е публикуван в сборника Проект Смърт“ на издателство Сиела.

***

Сънят е твърде красив, за да свърши. Намирам се на открито. Небето пред очите ми е безкрайно дълбоко и в него плуват звезди. По-ярки от най-ярките звезди, които човешко око е съзирало. Експлозия от свръхнови.

Приет в достатъчно количество, алкохолът едновременно пречи и помага на съня. Заспиването след прием на алкохол е по-лесно, но тъй като се абсорбира от организма достатъчно бързо, през втората половина от нощта действието му спира. Симптомите на оттегляне нарушават съня и го смущават. През втората част на нощта приелите алкохол хора спят по-леко.

Димът е водещата причина за смъртност по време на пожари. При битовите пожари в затворени пространства често липсва достатъчно кислород. Въглеродът така и не успява да завърши оксидацията си изцяло. Въглеродният моноксид е фатално отровен за организма.

В точно този конкретен момент аз не осъзнавам всичко това. Лежа на леглото и в полу-съненото си състояние, мозъкът ми обработва получената през деня информация. Димът се просмуква под вратата, но засега все още не е достигнал нужната концентрация. Съществува граница, нещо като зона на безопасност, в която имам време да се събудя. Не всички се събуждат. Времето, в което все още мога да го направя, е ограничено.

Сънят е твърде красив, за да свърши. Звездите стават все по-ярки – вече заслепяват очите ми. Приятната хладина на нощния въздух е изчезнала. В небето вече горят клади. Клади, които усещам с тялото си сякаш са истински.

През втората част на нощта, приелите алкохол хора спят по-леко. Това е моят живот. Това е моят шанс да се събудя. Спасителната, домашна, шестдесет и пет градусова ракия на Георги. И аз го правя. Остават ми около петнадесет секунди съзнателен живот – ако не успея да намеря начин да дишам.

Изгубвам две секунди по време на прехода „сън-будност” и още около три в опита си да извикам. В гърлото ми някой е затъкнал сух и горещ парцал. Прозорец! Опитвам се да стана. Девет. Изправям се и се олюлявам. Едва се задържам на крака. Осем. Дръжката се изплъзва от ръцете ми. Седем. Чувствам се като в боксов двубой. Току-що са ми нанесли толкова съкрушителен удар, че даже не мога да го осъзная. Шест. В пръстите ми вече не е останала никаква сила. Пет. В отчаянието си се повдигам нагоре и отпускам цялата си тежест върху дръжката. Тя поддава. Четири.

Поемам въздух дълбоко наситен с кислород и пропит с изгаряща болка, но съм жив. Жив и с постепенно завръщащо се съзнание. Това се оказва достатъчно. Пожарът изгуби битката.

По-късно пожарникарите ми разясняват случката. Баща ми допълва останалото. Забравил е електрическия бързовар включен. Нагревателят на бойлера се развалил по-рано същия ден. Баща ми искал да стопли вода, за да можем аз и приятелката ми импровизирано да се изкъпем. После заспал. Водата се изпарявала капка по капка, докато накрая се свършила. Тогава електричеството обърнала жестокото си и неумолимо изпепеляващо внимание към кофата. Пластмасовата кофа. Лесно му е било да я разтопи. Високата температура подпалила закачената на пералнята кърпа. От там – леген пълен с дрехи за пране. Горящата пералня не е гледка, която човек може да забрави скоро.

Четири дни са ми необходими за да изкашлям пластмасата от дробовете си. Четири седмици ми трябват за да се отърва от натрапчивото усещане, че няма да се събудя след като заспя. Четири години са нужни за да се отърва от конвулсивния спазъм на всичките ми мускули всеки път когато подуша дори следа от дим. Четири секунди по-късно мен нямаше да ме има. Нямаше да са ми останали достатъчно сили, за да отворя прозореца към бъдещето си.

Всички хора знаят по нещо за смъртта. Почти всички хора са преживявали загуба на близък. Но тъгата, съпричастието и болката от липсата са усещания, които се намират чак в периферията на бурята. В момента на осъзнаване, мисълта „ще умра” не си прави труда да се оформя с думи в главите ни. Точно както рибите нямат дума за вода, а ескимосите за сняг, умиращия няма дума за смъртта. В мига, който я предшества, смъртта е навсякъде. Смъртта е всичко. Единственият истински сигурен факт във Вселената. Когато мозъкът осъзнае, че съществува реална опасност да настъпи смърт, всичко друго остава на заден план. Възгледи. Принципи. Задръжки. Социално препрограмиране. Пренареждане на приоритетите.

Сутринта след пожара слънцето изгрява над морето и е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Мазната баничка заедно с шишенцето боза са най-хубавата храна, която съм вкусвал. За ранобудните посетители ние сме поредната двойка на плажа. За нас всяка секунда има значение и всяка песъчинка има своето място. За останалите животът просто продължава. За нас той започва отначало.

Животът наистина преминава пред очите ни преди смъртта. Целият. Всеки миг от него. Това явление е известно с различни имена, но нека го наречем с истинското му име. Нарича се живот. Докато гледам как слънцето изгрява над морето, отново преживявам събитията отпреди няколко часа. Осъзнавам ситуацията. В отчетите на пожарникарите е записано, че никой не е загинал в този пожар, но аз не съм толкова сигурен. Някой все пак загина онази нощ и понякога ми става тъжно за него. Той имаше своя шанс, но така и не се събуди. Сега всичко, което пазя от него, са спомените.

А на мен ми е трудно и дори отегчително да стоя и да се притеснявам за цената на килограм краставици или за драскотината по бронята на колата. Животът? В по-голямата си част – незначителни детайли, които следват или се предшестват от други незначителни детайли. В по-голямата си част тези детайли не интересуват почти никого. Четири години по-късно е и вървя по улицата. Пътувам с трамвая. Отивам някъде, върша нещо. Телефонът ми звъни. Съзнанието ми е заето с нещата от ежедневието. Забравил ли съм?

Улицата има интересно име. „Метличина поляна”. От двете й страни на равно разстояние са засадени дръвчета, на които никой никога не обръща внимание. По кората на едно от тях полази мравка и размърда антенките на главата си. Срещу мен по тротоара вървят хора и аз ги виждам. Не просто им правя място докато се разминавам с тях, а ги виждам. Чувам шума от автомобилни двигатели, кучешки лай от някой от балконите. Усещам вибрацията в джоба си и мелодията на телефона. Вземам го в ръка и с внимателно движение плъзвам бутона за отключване с палеца си. Докосвам сензорния екран, за да отговоря на обаждането. Вдигам слушалката към главата си и поемам дъх, преди да отговоря.

Не съм. Не бих могъл.

Advertisements
One Comment leave one →
  1. Guantanamera permalink
    16.10.2011 11:19

    Умирането е лесно, живеенето е по-трудно. Хубав разказ.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: