Skip to content

София-Мадрид или историята на една мазна баничка

25.03.2012

Никой от пътниците в самолета не беше чак толкова гладен. Не се полакоми дори човекът на седалка 27-C, хранил се за последен път едва вчера наобед. Баничката изглеждаше сякаш току-що са я приели по спешност в клиника за липосукция.

Тя беше толкова мазна, че би могло да бъде засечена от Космоса. Поглъщаше всичко – частички прах, слънчева светлина, палта, ръчен багаж. Баничката имаше свой собствен събитиен хоризонт, отвъд който апетитът на наблюдаващия изчезваше като в черна дупка.

Пътуването със самолет е еднообразно, защото човек бързо свиква с рутината. Всяка дестинация е една и съща в своята различност. Днес летим над Рим, утре минаваме над Токио. „Утре“ е само защото летим по посока обратна на въртенето на планетата. Ако летяхме в другата посока – щеше да е вчера. Времето, прекарано в полет, тече само относително. Презокеанските полети ни се струват дълги и отегчителни. В миналото същите тези разстояния са били изминавани в продължение на месеци опасни и вълнуващи пътешествия. Несигурността създава емоции. Сигурността убива всички емоции. Зоната на комфорт започва точно когато спрем да мрънкаме, че нямаме достатъчно място за краката.

Понеже ни е толкова скучно докато летим с над 900 км. в час високо в небето, добрите хора от авиокомпаниите са ни измислили и развлекателна програма. Не се притесняваме дали ще стигнем, затова ни трябва сурогатно притеснение – дали Алесия най-накрая ще се събере с Фабио и кои са различията в характеристиките на последния и предпоследния модел на iPhone. Извън това, развлекателната програма на презокеанските полети представлява класическа илюстрация на теорията за колективното неосъзнато. В началото всички пътници с интерес разглеждат класическата музика и образователните програми в таблетите вградени в седалките пред тях. Някои дори си съставят план с кое да започнат, на кое интересно и високо-културно занимание какво време да отделят и т.н. Неизбежното обаче идва в края на полета, когато всички, дори измъчваните от неясно чувство за вина поради което хора осъзнаят, че са използвали времето си, за да гледат „Thor” и “Friends with Benefits”.

Моята концепция за пътуване съдържа повече движение. Поради една или друга причина обаче, процесът на летене със самолет също се нарича „пътуване“ . „Пътувам“ не е точното описание на процедура, по-голямата част от която човек прекарва в седнало и сгънато положение (каквото и да си говорим – никога няма достатъчно място за краката). Но с възражения или не, аз все пак се озовах („До пътеката или до прозореца?“ „До пътеката, моля“) на седалка 17-D в полета от Враждебна, София до Барахас, Мадрид.

Напук на усилията на въображението ми и на опитите ми за агресивно самовнушение, баничката ми се струваше все така мазна. Оставаха два от общо трите часа и двадесет минути. В опити да разсея обзелите ме мрачни мисли подхванах списанието-ежемесечник на Луфтханза. Вече бях чел този брой, но баничката беше отличен мотиватор за повторение, дори като вземем предвид приповдигнатия корпоративен дух на статиите. Малката мръсна тайна на писането е, че повечето хора са полуграмотни или по-зле когато става въпрос за съставяне дори на последователен и стегнат писмен текст, който да не звучи ужасно. Точно по тази причина поздравителните текстове от ръководството на авиокомпаниите се пишат от хора, които умеят да го правят. Тези хора обаче не споделят корпоративно-емоционалната ангажираност, която е нужна за да напишеш подобен текст искрено. Колкото и да се опитват да прикрият този факт зад нишката на текстовата последователност, досадата от задължението прозира като мазни петна от супа върху обратната страна на покривка за маса в училищна столова от средата на осемдесетте. Нямах желание да се подлагам още веднъж на това, а възможността да поспя не ме приканваше толкова изкусително, колкото преди малко. По тази причина реших да прекарам времето като наблюдавам хората около себе си.

Като начало – изборът винаги е крайно ограничен. Дори хората най-близо до теб са обърнати в профил и е трудно да ги зяпаш без да те забележат и реагират, което причинява ненужни усложнения. Най-добрите обекти за наблюдение са членовете на кабинния екипаж – те са тези, които постоянно се движат напред-назад и обикновено единствените, които се обръщат с лице към теб. След като ги разгледаш внимателно, започваш да съзираш индивидуалността под униформата и внимателно гримираното изражение. Процесът наподобява беленето на лук и въпреки липсата на видима съпротива съществуват значителни затруднения. Кой би се подложил доброволно на емоциите на стотици хора фрустрирани допълнително от крайно необичайното за повечето от тях обстоятелство, в което се намират? За да съхранят разсъдъка си и емоционалното си здраве, хората от кабинния екипаж отдалечават себе си доколкото е възможно и се превръщат в сурогатно човешко същество. Симулакрум, който съществува с едничката цел да удържи разпасаната („Моля ви, господине, закопчейте си предпазния колан“) команда невъзпитани, престъпно небрежни и злонамерено настроени пътници от това да саботират безопасността на полета. В същото време от това създание се очаква да запази пълно спокойствие и самообладание и да се държи и говори като учебник за социално-приемливо поведение. Понякога изпитвам непреодолимото желание да ги видя как крещят или поне как не успяват да сдържат възмущението си. „Човече, колко пъти трябва да ти се каже да си изключиш проклетия мобилен телефон? Тук и без това няма обхват, а можеш да прецакаш уредите и всички да умрем. Как може да си толкова глупав?“. Това е и нещото, което най-много ме смущава в поведението им. Рационалността им може да се нареже на лентички. После и да се сервира – естествено едва след като полетът е набрал височина и пилотът е изключил сигнала за затягане на предпазните колани. Вероятно би била по-вкусна от баничката!

Погрешно е да мислим (но го правим), че кабинният екипаж има функцията единствено на обслужващ персонал. Обслужващ персонал – да. Но точно този ресторант лети с 900 км. в час при температури, които биха накарали дори течния живак да си облече пуловер под палтото и да си върже шал. Кабинният екипаж има и функции на възпитател. Възпитателите са нужни за пътниците и тяхното (изцяло погрешно) виждане за нещата. Пътниците, според които правилата в най-добрия случай са препоръки, които се отнасят за … другите. Сякаш ако стане инцидент по тяхна вина, само те ще пострадат. Кабинният екипаж до голяма степен изпълнява функцията и на войници. В качеството си на защитници на разума, през всеки свой работен ден те водят ожесточена борба с човешката глупост. Война, която според Айнщайн (а той е прав – и също така изтъркан от прекомерна употреба) не може да бъде спечелена.

Преминаването през зона на турбуленция напомня на всички, че противно на усещането, създадено от топлината и относителния комфорт на полета, истинската твърда и стабилна повърхност се намира не на десет милиметра, а на десет хиляди метра под подметките на обувките ни. Това е малко повече от 1000 пъти над височината на падане, от която нямаме шанс да оцелеем. Когато захождаме към София за кацане, самолетът почти винаги подрусва повече от обичайното. Това ми дава възможност тайничко да се порадвам на мисълта, че дори във въздушната инфраструктура има дупки и други видове пропуски. Напомня ми (заедно със светещият сигнал на електронното табло) и да си сложа предпазния колан. Не бих искал да забия нос в седалката пред мен, ако случайно се разбием в земята с висока скорост и се подпалим.

В опити да зяпам кабинният екипаж минаха още двадесет минути. После поспах. После написах този текст до предния параграф на лаптопа си. Уви – батерията ми се готвеше да умре, затова в крайна сметка се предадох и изядох проклетата баничка. Замислих се, че ако не я изям или поне не я нахапя мъничко от единия край, има голям шанс да я прегоплят и да я сервират на следващия полет. Нека горчивата чаша отмине останалите – аз ще се жертвам! Самото изяждане не беше интересно – след всички поетични свойства, който й придадох (впрочем напълно незаслужено), баничката не оказа никаква съпротива и свърши за по-малко от минута. След това успешно пристигнахме в Мадрид. Ако пътят към Ада е постлан с добри намерения („Направих го заради децата!“), то пътят от София до Мадрид е постлан с мазни банички и празни смачкани пластмасови чаши с утайка от кока-кола. Дано поне ги изхвърлят разделно.

Low Battery – 2% of battery remaining. Windows will now shut down.

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: