Skip to content

Механизъм за самотаксуване

20.04.2012

Всичко в този свят може да се разглежда само в контекст. Във вакуум не може да съществува нищо друго, освен вакуум. Вакуумните прахосмукачки. Вакуумираната храна. Много вакуумно от моя страна да знам толкова много негови приложения. Когато отворим прахосмукачката обаче, започваме да се чудим откъде се е взело всичкото това вътре. То е било там отвън, взаимодействало си е с нас (не смейте да се питате по какъв начин, на мен поне ми прилошава като си помисля) и ние дори не сме разбрали. Често събитие при хората, впрочем.

Една доста голяма част от нас иска да се свие на кълбо, да се завие презглава и да се скрие от всички тези ужасни изисквания за съзнателно поведение през цялото време и повишено внимание при правенето на обичайни неща като „минаване през ежедневието”. Изморително е да си отваряме очите на четири през цялото време. Особено когато се изисква взаимодействие с толкова сложна среда. Помня първите си сблъсъци със системите за самотаксуване в метростанциите на различните европейски градове. Споменът за софийското метро разбира се е най-болезнен – билетите се огъват и пречупват като болна тръстика. В Брюксел пък можеш да влезеш в метрото и без билет. В Барселона билетът влиза през един отвор и излиза през съвсем друг, което задейства автоматично отварящата се врата. В Ротердам за да се качиш на метрото от някои станции ти трябва OV Chipkaart. На някои междинни станции няма откъде да си купиш билет, следователно няма как и да се използва метрото. В Париж вратата се отваря автоматично, но си вземаш билета едва след като преминеш през нея. Щом нещо толкова просто на пръв поглед причинява толкова много главоболия и притеснения докато свикнем, какво ли ще е когато се сблъскаме с нещо наистина сложно?

Не по-малко притеснително е преживяването непосредствено след като сме си купили нов телефон. Дори познати ни вече функции влудяват със своята новост, докато не свикнем да ги изпълняваме автоматично. Да прибавим към това боравенето с банкови карти, различни видове софтуер и хардуер (ако е необходимо да се натиска повече от бутон за включване и изключване) в и извън връзка с работа, справяне с домашните електроуреди (ползването на пълната функционалност на всеки от които изисква познания поне колкото за докторска дисертация). Да прибавим и сложността на междучовешките отношения. Политическата коректност. Расовата толерантност. Половата толерантност. Къде да застанем в градския транспорт за да пречим най-малко. Фрустрацията и притеснението от дребни незначителни неща. Идиотите, които не умеят да шофират. Чуденето кой им е дал книжка. Глупавите колоездачи, които карат по тротоара или улицата. Глупавите пешеходци, които не гледат къде вървят. Глупавите коли, които първо паркират по тротоара, после те прегазват, защото вървиш по улицата. Да добавим и колегите от работа, какафонията от непрекъснатия трафик и нетърпимото кресчендо на непоносимата музика. Иска ли ви се вече да изкрещите

СТИГА!!!!!!!!!!?

Защото на мен ми се иска.

Непрекъснатата концентрация изморява. Така ние нагаждаме съзнанието си да борави с нещата автоматично, за да можем да се отпуснем. Почваме да се движим, мислим и живеем на мравешки автопилот. Стани. Отиди там. Седни. Здравейте. Искате ли да ви сложа и картофки? Много благодаря. Довиждане. Приятен ден. От една страна не искаме да се борим с притеснението и стреса, а от друга – така можем да се отдадем на много по-приятни мисли. Мисли за секс, топъл чай в студено време, студен душ в горещо време, секс, новата ни high-tech джаджа, любимото ни хоби, секс, по какъв смешен начин е облечен онзи човек ей там, секс и разбира се от време на време някоя по-интелигентна мисъл, но не прекалено сложна, защото мисленето за секс често я прекъсва. Впрочем нищо лошо в това – на човек са му нужни приоритети. И секс.

Лошото идва тогава, когато започнем да третираме всяка една сфера от живота си по същия начин. Само защото в ежедневието донякъде ни се получава да повтаряме циклично едни и същи действия, това изобщо не означава, че ще имаме подобен успех ако прилагаме този модел по отношение на всичко. Системата за самотаксуване в метрото, светофарите по кръстовищата и проблемът с бездомните кучета може и да си остават горе-долу същите за неопределено дълги периоди от време, но отношенията ни с хората и със самите себе си са маааааалко по-динамични и е нужно да ги третираме с вниманието и концентрацията, които заслужават.

Моделите на поведение на различните хора могат да изглеждат повтарящи се. Възможно е да си приличат. Теоретично даже могат да бъдат еднакви. Но нещо, което ние много обичаме да правим, е да категоризираме и стереотипизираме колкото е възможно по-рано в разговора, за да избегнем излишните усложнения. Няма да се спирам на конкретни примери, но „комуникацията“ ми с хора в twitter ми дава много поводи за размисъл. Защо точно twitter? Най-спонтанно е. Формата е кратка, няма място за превземки. Малко или много всичко е „по същество”. Когато имат повече място за разтягане, хората вкарват много излишен фонов шум, покрай който е трудно да отличиш в дълбочина същността. В twitter разбира се също има поза в някаква степен, но отвъд нея ясно започва да прозира желанието ни да се справим с нещата по оптимален начин, да намерим „средно-аритметично приемливо социално поведение” (САПСОП) и да караме по тази линия без отклонения, завои и отбивки. Максимум някоя крайпътна бензиностанция за ходене до тоалетна и пазаруване на шоколадови пурички, кроасани и други жизненоважни продукти за оцеляване. Ако си говорим дружелюбно с непознат човек от другия пол, с 98% сигурност насрещната реакция е „той/тя ми се сваля”. Прекалено е стереотипно, за да не ни мине през главата. Проблемът на повечето от нас е, че стигаме само до там. Понеже не можем да си представим какво друго бихме могли да искаме от общуването с някого, когото не познаваме все още (т.е. не ни е в зоната на комфорт), не можем и да си представим как някой друг би могъл да иска нещо различно. По този модел и пренасяме фрустрацията, която изпитваме, върху събеседниците ни. Малка подсказка – когато някой ни повтаря „спокойно” прекалено често в разговорите ни, вероятно нещо тревожи самият него/нея. Наскоро си говорих с едно момиче, което малко след началото на разговора каза, че е свободна като вятъра и не се притеснява от нищо. Не цитирам буквално, но това беше смисъла на казаното. Автоматизираната първа реакция на човек е да си помисли „Еха!” и да почне шумно да преглъща слюнка ИЛИ да си каже „е да, бе, да, такива хора няма” или дори „тази е луда”. А възможността да е права и да казва истината? Ако изобщо ни мине през главата, то е чак на опашката, след като останалите възможности са разбили магазина и са изнесли скъпата техника отвътре. Обаче е възможно тя да е права. Ако веднага тръгнем с отрицание спрямо казаното, ще разберем ли дали тя е права? По-малко вероятно. В този конкретен случай разбира се става въпрос за непознат човек и неговата важност е пропорционална само на времето, което решим да му отделим. Същото обаче важи за хора, които познаваме и по-точно които си мислим, че познаваме, които са ни семейство или много близки приятели и които с времето се научаваме да не забелязваме. Може би за да не се отегчаваме или още по-лошо – да не им казваме, че се отегчаваме. Така пропускаме и хубавите и интересни неща. Не, хората не са враждебни. Ние сме. И по-точно казано „и ние сме”. Враждебни сме, защото постоянно пропускаме да погледнем отвъд собствения си нос. Враждебни сме заради вредните и лоши навици да обобщаваме бързо, да не мислим и да се отнасяме с останалите така, както се отнасяме със себе си – зле. Което, повече от всичко друго, е механизъм за самотаксуване.

Advertisements
No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: