Skip to content

Преди да си отида

25.04.2012

 

Скоро ще затворя вратата на миналото зад гърба си и ще поема по осветения коридор – напред и само напред. Много детайли трябваше да бъдат подредени по точно определен начин, но това вече е свършено почти докрай. Малкото оставащо да бъде направено е именно причината все още да бъда тук. Не си падам по мелодрамите. Бих го избегнал ако можех, но личното ми участие е ключово за събитията през следващите петнадесет минути. Трябва да бъда аз.

Експлозивите са прилежно овързани около мен. Скрити са под сакото ми. Опаковал съм се внимателно, защото не искам никакви инциденти преди неизбежния последен. Инцидент дори не е правилната дума. „Инцидент” загатва за елемент на случайност. В това, което предстои да се случи, няма нищо случайно.

За мнозинството от бомбените атентатори се говори в минало време. Никой не оцелява в центъра на експлозия предназначена да убива в радиус десет метра. Особено ако този никой не държи на оцеляването си.

Тук съм за да умра.

Трагедията на човек не се крие в това, че е смъртен. Истинската трагедия е внезапността, с която това се случва. В един момент хората се мотаят насам-натам, всеки зает с проблемите си, бъбрят си весело и оживено. В следващият момент са пламтящи, крещящи, извиващи се в смъртна агония кълба от кръв и пламъци. Без време за осъзнаване. Без време за реакция. Без време за последно „сбогом”. Филмовата смърт е за филмите. Кинолентата на живота просто прекъсва, срязана грубо в неподходящ момент през средата на кадъра. С грозно назъбени и окървавени ръбове.

Ако някой можеше да говори с мен преди това, ако по силата на някакво неизказано предчувствие някой разбереше какво предстои да направя, със сигурност щеше да поиска да узнае мотивите ми. Мотивите ми обаче отдавна нямат значение. Забравил съм ги. Решението да увиеш около себе си няколко килограма експлозив и да се самовзривиш на площад с хиляди хора около теб няма как да бъде рационално. Веднъж взето, то изтиква всичко друго на заден план. Инстинктът за самосъхранение е пуснал волана и колата бавно се изнася в насрещното платно.

Минавам покрай масичките за шах, на които в неделните следобеди белите фигури се сблъскват в безмилостна война с черните. Щом падне мрак, победителите и победените си тръгват заедно, а бойните полета остават самотни в светлините на близкия хотел. До следващата неделя. До следващата битка. Само че следваща неделя тук няма да има. Няма да има и по-следваща. Събитията през следващите петнадесет минути  вероятно ще откажат хората да идват тук изобщо. Днешната неделя ще стане ден на национален траур. Може дори да пуснат безумната национална оповестителна система. „Внимание, това не е учение” и стотици хиляди хора да се чудят какво става. Стотици хиляди реагиращи неадекватно хора. Сирени. Паника. Случвало ли ви се е да поискате светът да свърши, за да се отървете от проблемите си веднъж и завинаги, при това без да сте виновни? За хората в непосредствена близост до мен това желание е на път да бъде изпълнено.

Не изпитвам угризения. Кой ще ме съди? От мен няма да е останало много. Разпръснете остатъка по вятъра. Изхвърлете го на боклука. Не ме засяга. Чувствам се като месия докато крача из тълпата. Сигурно съм единствения човек от цялото множество, който така ясно осъзнава в топлия пролетен следобед, че все още е жив, че сърцето му бие, че гърдите му, изпълнени с болезнена сладост от предвкусваиия край, поемат въздух и после го изпускат за да поемат следващата глътка. Ритъмът на живота. Тук съм за да спася всички тези хора и ще го направя дори ако е нужно да ги убия. Най-вече ако е нужно да ги убия.

В тълпата има цивилни полицаи. Знам това, защото познавам методите им твърде добре. Униформените са за респектиране, цивилните са за контрол на критични ситуации. Аз не съм подозрителен. Безличен човек с панталон и сако. Няма да им е лесно с мен. Не бия на очи. Взел съм мерки да не бъда изненадан. Изненадите днес идват само от мен. Дори с помощта на нечовешка интуиция някой да разбере нещо, аз вече съм подготвен. Ръката ми държи опъната жица. Ако я изпусна и не я издърпам обратно до три секунди, моят опакован подарък експлоадира. Наричат това „поздравът на мъртвеца” и аз съм сигурен, че дори да ме обезвредят с точен изстрел, моят подарък ще посее семената на унищожението на малкия площад. Затварям очи и за момент си представям каменните късове – някога част от фонтана, а скоро – хаотично струпана и безформена купчина. Един паметник на разрушението, който няма как да бъде измит тайно някоя нощ. Един творец на смърт, когото не могат да контролират. Един спомен, който няма как да заличат. Поздравът на мъртвеца.

Провирам се през множеството и се старая да не се вглеждам в никого. Лесно е, защото множеството също се опитва да не се вглежда в мен. Тълпите тайно са най-самотното място в света. Шумът от морето човешки гласове удавя думите и изхвърля смисъла полумъртъв и посинял на брега. Но аз съм щастлив, толкова щастлив, защото музикалният изпълнител du jour все още не е застанал пред микрофона, а до кресчендото остават по-малко от десет минути.

Постепенно и без да бързам стигам до позицията, която искам да заема. Централно срещу подиума. Взривната вълна ще помете микрофоните и хората зад тях. Целта е достигната. Ръката ми стиска уверено жицата и не й позволява да се изплъзне – не е потна. Когато съм нервен, дланите ми се потят. Сега не съм. Толкова спокоен не съм бил никога.

Преди да приключа всичко обаче трябва да свърша още нещо. Нищо особено. Едно последно обаждане. Аматьорите понякога използват вибрацията на мобилните телефони за детонатор. В бранша обаче е добре известен анекдота за един колега, който взел чисто-нова предплатена SIM карта. Такава, с номер, който никой не знае. Приготвил експлозивите, поставил телефона на вибрация за детонатор и тръгнал да поставя пакета. Убил го промоционалния SMS от играта на мобилния оператор. Спечели 5 000 лв. или половин килограм експлозив в новата ни игра с чудесни промоции и изненади! Заради това – с прекъсвач. Най-сигурно и най-чисто. Най-смъртоносно за всички.

Извадих телефона от джоба си и набрах няколкото цифри, които отдавна съм изтрил от паметта му, но не и от своята. Поставих слушалката до ухото си. Свободно. Свободно. Свободно. Свободно. Сигурно няма да вдигне. Още по-добре.

„Ало?”

Абонатът не знае този номер. Този номер е от чисто-нова предплатена SIM карта.

„Ало?” повтаря и като фон на гласа от слушалката аз чувам безпогрешно глъчката и музиката на площада. Площадът с фонтана и подиума и пейките и хората и масичките за шах се завърта пред очите ми. Изпускам жицата, която придържам със свитата си в юмрук лява ръка.

Три.

Защо? Защо е тук? Не трябваше да е тук! Изобщо не трябваше да е в столицата. Трябваше да си е вкъщи. Какви ги вършиш тук, по дяволите?!

„Ало? Не ви чувам!”

Разбира се, че не ме чуваш! За да протегна дясната си ръка и да издърпам жицата обратно, трябва да пусна телефона. Точно в момента обаче не мога. Парализиран съм от единственото обстоятелство, което съм пропуснал да предвидя.

Две.

„Там ли сте?” казва тя и виждам как се обръща. Стои точно пред мен. Какъв е шансът нещо такова да се случи изобщо? Сега повече от всякога искам да издърпам жицата обратно, да предотвратя експлозията, искам да живея, за да може да живее и тя!

Едно.

Миг преди експлозива да се взриви, очите ни се срещат.

„К…?”

 

Advertisements
2 Коментари leave one →
  1. 27.04.2012 11:54

    Wow… that is great

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: