Skip to content

Да спасим дърветата

26.06.2012

[Disclaimer: жанрът на този пост е ‘комедия’, което означава, че аз си говоря каквото си искам, защото ми се вижда смешно, а всички лица, които се чувстват засегнати, нямат право да се оплакват. Всички гъзове, които се  чувстват засегнати – също. И така]

Напоследък е модерно да се спасяват горите. До вчера бяха „зеленичкото на картата”, днес са важен ресурс. Доста се шуми по този въпрос, което означава, че става дума за пари. Ето как можем да познаем дали са намесени пари – ако често се чуват думички като „принципи”, „обществен интерес”, и „протести” – значи са.

Това никога не е официалната версия, разбира се. Не върви да напишеш „Искаме пари” на плакат. Представяте ли си ако вместо обичайните глупости „свобода”, „спасете горите” и „оставка”, хората пишеха истинската причина, поради която са дошли на протеста. Ето например как щяха да изглеждат някои от плакатите, ако хората бяха по-честни като ги пишеха:

„Искам и аз да ходя на ски, но нямам пари”. „Леле, дават ме по телевизията!”. „Кмета каза, че ще ми плати надник за два дни ако дойда да протестирам”. „На ей тази червенокосата какво й мисля…” „Ако на снимките не са ми излезли достатъчно повдигнати гърдите, няма да се тагвам във фейса”.

Аз не бях на протестите. Ако бях, вероятно щях да дойда с плакат „събирам материал за комедийно шоу”. Това нямаше да се приеме добре. Активистите си обичат дърветата и гледат на нещата сериозно. Не е полезно да ги дразня. Даже с камера на bTV щях да имам по-добри шансове за оцеляване.

Нека нещата, които казвам, не се приемат сякаш не обичам природата. Птички, пчелички, слънце, полянка, планина, гора, стръкчета трева галят босите ми крака. Прекрасна е! Това, което наистина не обичам, са активистите. Активистите са хора, които внезапно решават, че защитават някоя кауза. Тя трябва да е популярна кауза, иначе естествено няма никакъв смисъл да се защитава. Лифтовете и незаконните съоръжения не са в гората от седмица. Активистите обаче са. Не, не в гората. Повечето от тях не са стъпвали в гора през живота си. Знаете ли защо не са? Защото там няма да им хареса! И те го знаят! В крайна сметка там няма пътища. Няма молове. Няма автобусни спирки. Няма течаща вода. Нещо тече в речните корита, но то трудно би минало за вода. Трябва да спят на палатка. Това е повече, отколкото биха могли да понесат. Сутринта вместо с кафе – разбуждане с гонитба около лагера с мечка-стръвница. Природата е прекрасна, но има конкретна причина ние да сме се отдалечили от нея и да я наблюдаваме предпазливо и от разстояние. Освен това сред природата няма кой да им обръща внимание, ако тръгнат да подкрепят някоя кауза. Представям си как активистите вербуват горските животни за каузата си. „От години катеричките незаконно са приватизирали събирането на жълъди. Нямат договор за обществена поръчка, нямат никакви ясни рамкови споразумения и ги трупат в хралупи за лични облаги. Време е да сложим край на тези своеволия! Подкрепете нашия протест срещу незаконното събиране на безстопанствени жълъди!” Няма как да знам със сигурност, но си мисля, че повечето от животните няма да я подкрепят.

Аз се шегувам с активистите, но тяхната кауза не е лоша. Сега остава и те да научат каква е точно. „Да спасим дърветата”. Ами нека ги спасим. Откъде да започнем? Може би с изсичането им. Според мен това е основния начин да бъде застрашена една гора. Не знам какви са другите, може би директно попадение на астероид или нашествие на големи зелени дървояди. Но основно бих казал и всички вие бихте се съгласили с мен – става въпрос за изсичането им.

Не зная дали повечето активисти осъзнават това, но в ежедневието си всеки един от тях пасивно приема и одобрява изсичането на горите. От какво мислите са направени мебелите ви? Не искам да бъда несправедлив. Нещата всъщност не са толкова прости. Нека обясня – аз не съдя никого. Трудно е да се направи връзката между вековния дъб, гордо изправил снага в планината и масата в кухнята. Точно както е трудно да се направи връзката между кравите и хамбургерите. Наясно сме, че нещо трябва да се случи между кравата Сивушка и момента, в който отидем да омляскаме два биг-мака с картофки. Просто гледаме да не мислим за това. Впрочем ако хамбургерите са направени от Сивушка, това си е чист късмет. Обикновено идват от Шаро или Дъртия Вихрогон.

Това обаче не е само проблем на активистите, проблемът е общ за всички. Проблемът е, че сме забравили какво означава да отсечеш едно дърво. Да се бориш с дървото цял ден. Да издялкаш дънера с тъпото на брадвата, защото не знаеш как да я ползваш. (Ох! А!!! Падна ми върху палеца!). После с последни сили да влачиш дървото към вкъщи. Цялото тяло те боли, лявата ти ръка е отрязана до половината, обаче ти не се предаваш и дърпаш. Естествено като се прибереш вкъщи, любимата жена те посреща с: „Н-н-н-мм-не, скъпи, ти точно това дърво ли намери да отсечеш? Нямаше ли някое по-голямо и по-хубаво?”

Откакто има разделение на труда, цивилизация и пазарна икономика, нещата вече не са толкова прости. Наскоро гледах една презентация как най-хубавото нещо на цивилизацията е, че всички работим един за друг. Това ме впечатли силно. Мислех си, че само аз работя за шефа си, но явно и той работи за мен. Така като го казах, май никога не съм го виждал да работи… Впрочем той мен също. Но така или иначе – мисля да му дам работа, ще го направя съпричастен към каузата за защита на природата. Най-добре ще е ако го пратя в Родопите като дървосекач. Той няма много опит в това. Мисля, че няма да се справи много добре. Ето защо е идеалния човек за тази работа. За да опазим горите не е нужно да правим нищо особено. Просто трябва да пратим градски хора без абсолютно никаква квалификация и с нулеви технически познания. Хора, които не знаят нито откъде се хващат моторните резачки, нито откъде се пускат.

Защо не протестираме срещу самите себе си? Няма facebook група “Окупирай дома си”. Според мен трябва да има. В домовете ни има прекалено много мъртви дървета. Дограмата ни е дървена. Вратите, гардеробите, библиотеките и леглата са дървени. Активистите живеят практически в морга за дървесина, но като напишат три протестни съобщения във facebook и веднъж годишно излязат в Борисовата градина се чувстват сякаш са направили своя принос за опазването на природата. Организират си групова снимка и после се прибират у дома и мастурбират докато гледат снимки на катерички.

Advertisements

Интересни заглавия

14.06.2012

Няколко заглавия на книги. Книги, които бих прочел независимо колко са безинтересни, просто защото заглавието им е прекалено хубаво.

Полузаспали в жабешки пижами (Half-Asleep in Frog Pajamas) [прочетена]

Сънуват ли андроидите електрически овце (Do Androids Dream of Electric Sheep) [прочетена]

Любопитството развълнува котката (Curiosity Thrilled the Cat)

Поради липса на интерес, утрешния ден се отменя (Due to Lack of Interest, Tomorrow Has Been Cancelled)

Живот: Наръчник на потребителя (Life: A User’s Manual)

Смърт на изплащане (Mort a credit)

Английски като шибан втори език за псуване (English As A Second Fucking Language)

Джон умира накрая (John Dies at the End)

Нострадамус ми изяде хамстера (Nostradamus Ate My Hamster)

Как да губиш приятели и да отчуждаваш хората (How to Lose Friends and Alienate People) [прочетена]

Казаха ми, че ще има торта (I Was Told There’d be Cake)*

Как да се облекчаваме по голяма нужда в гората (How to Shit in the Woods)

Портокал с часовников механизъм (Clockwork Orange) [прочетена]

Дългият мрачен следобеден чай на душата (The Long Dark Teatime of the Soul) [прочетена]

Сьомгата на съмнението (The Salmon of Doubt) [прочетена]

 
_________________________________
*Б.авт.: The cake is a lie!

Преди да си отида

25.04.2012

 

Скоро ще затворя вратата на миналото зад гърба си и ще поема по осветения коридор – напред и само напред. Много детайли трябваше да бъдат подредени по точно определен начин, но това вече е свършено почти докрай. Малкото оставащо да бъде направено е именно причината все още да бъда тук. Не си падам по мелодрамите. Бих го избегнал ако можех, но личното ми участие е ключово за събитията през следващите петнадесет минути. Трябва да бъда аз.

Експлозивите са прилежно овързани около мен. Скрити са под сакото ми. Опаковал съм се внимателно, защото не искам никакви инциденти преди неизбежния последен. Инцидент дори не е правилната дума. „Инцидент” загатва за елемент на случайност. В това, което предстои да се случи, няма нищо случайно.

За мнозинството от бомбените атентатори се говори в минало време. Никой не оцелява в центъра на експлозия предназначена да убива в радиус десет метра. Особено ако този никой не държи на оцеляването си.

Тук съм за да умра.

Трагедията на човек не се крие в това, че е смъртен. Истинската трагедия е внезапността, с която това се случва. В един момент хората се мотаят насам-натам, всеки зает с проблемите си, бъбрят си весело и оживено. В следващият момент са пламтящи, крещящи, извиващи се в смъртна агония кълба от кръв и пламъци. Без време за осъзнаване. Без време за реакция. Без време за последно „сбогом”. Филмовата смърт е за филмите. Кинолентата на живота просто прекъсва, срязана грубо в неподходящ момент през средата на кадъра. С грозно назъбени и окървавени ръбове.

Ако някой можеше да говори с мен преди това, ако по силата на някакво неизказано предчувствие някой разбереше какво предстои да направя, със сигурност щеше да поиска да узнае мотивите ми. Мотивите ми обаче отдавна нямат значение. Забравил съм ги. Решението да увиеш около себе си няколко килограма експлозив и да се самовзривиш на площад с хиляди хора около теб няма как да бъде рационално. Веднъж взето, то изтиква всичко друго на заден план. Инстинктът за самосъхранение е пуснал волана и колата бавно се изнася в насрещното платно.

Минавам покрай масичките за шах, на които в неделните следобеди белите фигури се сблъскват в безмилостна война с черните. Щом падне мрак, победителите и победените си тръгват заедно, а бойните полета остават самотни в светлините на близкия хотел. До следващата неделя. До следващата битка. Само че следваща неделя тук няма да има. Няма да има и по-следваща. Събитията през следващите петнадесет минути  вероятно ще откажат хората да идват тук изобщо. Днешната неделя ще стане ден на национален траур. Може дори да пуснат безумната национална оповестителна система. „Внимание, това не е учение” и стотици хиляди хора да се чудят какво става. Стотици хиляди реагиращи неадекватно хора. Сирени. Паника. Случвало ли ви се е да поискате светът да свърши, за да се отървете от проблемите си веднъж и завинаги, при това без да сте виновни? За хората в непосредствена близост до мен това желание е на път да бъде изпълнено.

Не изпитвам угризения. Кой ще ме съди? От мен няма да е останало много. Разпръснете остатъка по вятъра. Изхвърлете го на боклука. Не ме засяга. Чувствам се като месия докато крача из тълпата. Сигурно съм единствения човек от цялото множество, който така ясно осъзнава в топлия пролетен следобед, че все още е жив, че сърцето му бие, че гърдите му, изпълнени с болезнена сладост от предвкусваиия край, поемат въздух и после го изпускат за да поемат следващата глътка. Ритъмът на живота. Тук съм за да спася всички тези хора и ще го направя дори ако е нужно да ги убия. Най-вече ако е нужно да ги убия.

В тълпата има цивилни полицаи. Знам това, защото познавам методите им твърде добре. Униформените са за респектиране, цивилните са за контрол на критични ситуации. Аз не съм подозрителен. Безличен човек с панталон и сако. Няма да им е лесно с мен. Не бия на очи. Взел съм мерки да не бъда изненадан. Изненадите днес идват само от мен. Дори с помощта на нечовешка интуиция някой да разбере нещо, аз вече съм подготвен. Ръката ми държи опъната жица. Ако я изпусна и не я издърпам обратно до три секунди, моят опакован подарък експлоадира. Наричат това „поздравът на мъртвеца” и аз съм сигурен, че дори да ме обезвредят с точен изстрел, моят подарък ще посее семената на унищожението на малкия площад. Затварям очи и за момент си представям каменните късове – някога част от фонтана, а скоро – хаотично струпана и безформена купчина. Един паметник на разрушението, който няма как да бъде измит тайно някоя нощ. Един творец на смърт, когото не могат да контролират. Един спомен, който няма как да заличат. Поздравът на мъртвеца.

Провирам се през множеството и се старая да не се вглеждам в никого. Лесно е, защото множеството също се опитва да не се вглежда в мен. Тълпите тайно са най-самотното място в света. Шумът от морето човешки гласове удавя думите и изхвърля смисъла полумъртъв и посинял на брега. Но аз съм щастлив, толкова щастлив, защото музикалният изпълнител du jour все още не е застанал пред микрофона, а до кресчендото остават по-малко от десет минути.

Постепенно и без да бързам стигам до позицията, която искам да заема. Централно срещу подиума. Взривната вълна ще помете микрофоните и хората зад тях. Целта е достигната. Ръката ми стиска уверено жицата и не й позволява да се изплъзне – не е потна. Когато съм нервен, дланите ми се потят. Сега не съм. Толкова спокоен не съм бил никога.

Преди да приключа всичко обаче трябва да свърша още нещо. Нищо особено. Едно последно обаждане. Аматьорите понякога използват вибрацията на мобилните телефони за детонатор. В бранша обаче е добре известен анекдота за един колега, който взел чисто-нова предплатена SIM карта. Такава, с номер, който никой не знае. Приготвил експлозивите, поставил телефона на вибрация за детонатор и тръгнал да поставя пакета. Убил го промоционалния SMS от играта на мобилния оператор. Спечели 5 000 лв. или половин килограм експлозив в новата ни игра с чудесни промоции и изненади! Заради това – с прекъсвач. Най-сигурно и най-чисто. Най-смъртоносно за всички.

Извадих телефона от джоба си и набрах няколкото цифри, които отдавна съм изтрил от паметта му, но не и от своята. Поставих слушалката до ухото си. Свободно. Свободно. Свободно. Свободно. Сигурно няма да вдигне. Още по-добре.

„Ало?”

Абонатът не знае този номер. Този номер е от чисто-нова предплатена SIM карта.

„Ало?” повтаря и като фон на гласа от слушалката аз чувам безпогрешно глъчката и музиката на площада. Площадът с фонтана и подиума и пейките и хората и масичките за шах се завърта пред очите ми. Изпускам жицата, която придържам със свитата си в юмрук лява ръка.

Три.

Защо? Защо е тук? Не трябваше да е тук! Изобщо не трябваше да е в столицата. Трябваше да си е вкъщи. Какви ги вършиш тук, по дяволите?!

„Ало? Не ви чувам!”

Разбира се, че не ме чуваш! За да протегна дясната си ръка и да издърпам жицата обратно, трябва да пусна телефона. Точно в момента обаче не мога. Парализиран съм от единственото обстоятелство, което съм пропуснал да предвидя.

Две.

„Там ли сте?” казва тя и виждам как се обръща. Стои точно пред мен. Какъв е шансът нещо такова да се случи изобщо? Сега повече от всякога искам да издърпам жицата обратно, да предотвратя експлозията, искам да живея, за да може да живее и тя!

Едно.

Миг преди експлозива да се взриви, очите ни се срещат.

„К…?”

 

Механизъм за самотаксуване

20.04.2012

Всичко в този свят може да се разглежда само в контекст. Във вакуум не може да съществува нищо друго, освен вакуум. Вакуумните прахосмукачки. Вакуумираната храна. Много вакуумно от моя страна да знам толкова много негови приложения. Когато отворим прахосмукачката обаче, започваме да се чудим откъде се е взело всичкото това вътре. То е било там отвън, взаимодействало си е с нас (не смейте да се питате по какъв начин, на мен поне ми прилошава като си помисля) и ние дори не сме разбрали. Често събитие при хората, впрочем.

Една доста голяма част от нас иска да се свие на кълбо, да се завие презглава и да се скрие от всички тези ужасни изисквания за съзнателно поведение през цялото време и повишено внимание при правенето на обичайни неща като „минаване през ежедневието”. Изморително е да си отваряме очите на четири през цялото време. Особено когато се изисква взаимодействие с толкова сложна среда. Помня първите си сблъсъци със системите за самотаксуване в метростанциите на различните европейски градове. Споменът за софийското метро разбира се е най-болезнен – билетите се огъват и пречупват като болна тръстика. В Брюксел пък можеш да влезеш в метрото и без билет. В Барселона билетът влиза през един отвор и излиза през съвсем друг, което задейства автоматично отварящата се врата. В Ротердам за да се качиш на метрото от някои станции ти трябва OV Chipkaart. На някои междинни станции няма откъде да си купиш билет, следователно няма как и да се използва метрото. В Париж вратата се отваря автоматично, но си вземаш билета едва след като преминеш през нея. Щом нещо толкова просто на пръв поглед причинява толкова много главоболия и притеснения докато свикнем, какво ли ще е когато се сблъскаме с нещо наистина сложно?

Не по-малко притеснително е преживяването непосредствено след като сме си купили нов телефон. Дори познати ни вече функции влудяват със своята новост, докато не свикнем да ги изпълняваме автоматично. Да прибавим към това боравенето с банкови карти, различни видове софтуер и хардуер (ако е необходимо да се натиска повече от бутон за включване и изключване) в и извън връзка с работа, справяне с домашните електроуреди (ползването на пълната функционалност на всеки от които изисква познания поне колкото за докторска дисертация). Да прибавим и сложността на междучовешките отношения. Политическата коректност. Расовата толерантност. Половата толерантност. Къде да застанем в градския транспорт за да пречим най-малко. Фрустрацията и притеснението от дребни незначителни неща. Идиотите, които не умеят да шофират. Чуденето кой им е дал книжка. Глупавите колоездачи, които карат по тротоара или улицата. Глупавите пешеходци, които не гледат къде вървят. Глупавите коли, които първо паркират по тротоара, после те прегазват, защото вървиш по улицата. Да добавим и колегите от работа, какафонията от непрекъснатия трафик и нетърпимото кресчендо на непоносимата музика. Иска ли ви се вече да изкрещите

СТИГА!!!!!!!!!!?

Защото на мен ми се иска.

Непрекъснатата концентрация изморява. Така ние нагаждаме съзнанието си да борави с нещата автоматично, за да можем да се отпуснем. Почваме да се движим, мислим и живеем на мравешки автопилот. Стани. Отиди там. Седни. Здравейте. Искате ли да ви сложа и картофки? Много благодаря. Довиждане. Приятен ден. От една страна не искаме да се борим с притеснението и стреса, а от друга – така можем да се отдадем на много по-приятни мисли. Мисли за секс, топъл чай в студено време, студен душ в горещо време, секс, новата ни high-tech джаджа, любимото ни хоби, секс, по какъв смешен начин е облечен онзи човек ей там, секс и разбира се от време на време някоя по-интелигентна мисъл, но не прекалено сложна, защото мисленето за секс често я прекъсва. Впрочем нищо лошо в това – на човек са му нужни приоритети. И секс.

Лошото идва тогава, когато започнем да третираме всяка една сфера от живота си по същия начин. Само защото в ежедневието донякъде ни се получава да повтаряме циклично едни и същи действия, това изобщо не означава, че ще имаме подобен успех ако прилагаме този модел по отношение на всичко. Системата за самотаксуване в метрото, светофарите по кръстовищата и проблемът с бездомните кучета може и да си остават горе-долу същите за неопределено дълги периоди от време, но отношенията ни с хората и със самите себе си са маааааалко по-динамични и е нужно да ги третираме с вниманието и концентрацията, които заслужават.

Моделите на поведение на различните хора могат да изглеждат повтарящи се. Възможно е да си приличат. Теоретично даже могат да бъдат еднакви. Но нещо, което ние много обичаме да правим, е да категоризираме и стереотипизираме колкото е възможно по-рано в разговора, за да избегнем излишните усложнения. Няма да се спирам на конкретни примери, но „комуникацията“ ми с хора в twitter ми дава много поводи за размисъл. Защо точно twitter? Най-спонтанно е. Формата е кратка, няма място за превземки. Малко или много всичко е „по същество”. Когато имат повече място за разтягане, хората вкарват много излишен фонов шум, покрай който е трудно да отличиш в дълбочина същността. В twitter разбира се също има поза в някаква степен, но отвъд нея ясно започва да прозира желанието ни да се справим с нещата по оптимален начин, да намерим „средно-аритметично приемливо социално поведение” (САПСОП) и да караме по тази линия без отклонения, завои и отбивки. Максимум някоя крайпътна бензиностанция за ходене до тоалетна и пазаруване на шоколадови пурички, кроасани и други жизненоважни продукти за оцеляване. Ако си говорим дружелюбно с непознат човек от другия пол, с 98% сигурност насрещната реакция е „той/тя ми се сваля”. Прекалено е стереотипно, за да не ни мине през главата. Проблемът на повечето от нас е, че стигаме само до там. Понеже не можем да си представим какво друго бихме могли да искаме от общуването с някого, когото не познаваме все още (т.е. не ни е в зоната на комфорт), не можем и да си представим как някой друг би могъл да иска нещо различно. По този модел и пренасяме фрустрацията, която изпитваме, върху събеседниците ни. Малка подсказка – когато някой ни повтаря „спокойно” прекалено често в разговорите ни, вероятно нещо тревожи самият него/нея. Наскоро си говорих с едно момиче, което малко след началото на разговора каза, че е свободна като вятъра и не се притеснява от нищо. Не цитирам буквално, но това беше смисъла на казаното. Автоматизираната първа реакция на човек е да си помисли „Еха!” и да почне шумно да преглъща слюнка ИЛИ да си каже „е да, бе, да, такива хора няма” или дори „тази е луда”. А възможността да е права и да казва истината? Ако изобщо ни мине през главата, то е чак на опашката, след като останалите възможности са разбили магазина и са изнесли скъпата техника отвътре. Обаче е възможно тя да е права. Ако веднага тръгнем с отрицание спрямо казаното, ще разберем ли дали тя е права? По-малко вероятно. В този конкретен случай разбира се става въпрос за непознат човек и неговата важност е пропорционална само на времето, което решим да му отделим. Същото обаче важи за хора, които познаваме и по-точно които си мислим, че познаваме, които са ни семейство или много близки приятели и които с времето се научаваме да не забелязваме. Може би за да не се отегчаваме или още по-лошо – да не им казваме, че се отегчаваме. Така пропускаме и хубавите и интересни неща. Не, хората не са враждебни. Ние сме. И по-точно казано „и ние сме”. Враждебни сме, защото постоянно пропускаме да погледнем отвъд собствения си нос. Враждебни сме заради вредните и лоши навици да обобщаваме бързо, да не мислим и да се отнасяме с останалите така, както се отнасяме със себе си – зле. Което, повече от всичко друго, е механизъм за самотаксуване.

Напиши нещо бе, идиот

17.04.2012

В известен смисъл предадох всичките двама читатели на блога. Съжалявам. Няма да превръщам всичко в поредната блог-драма. Мине се не мине време си препрочитам написаното до този момент и получавам импулс да: а/ избягам с писъци; б/ изтрия всичко и да започна на чисто. Човек с оптимистична нагласа би казал, че това, ако не друго, е признак на развитие. Напоследък започвам да подозирам обаче, че никакво развитие няма, просто страдам от класическия синдром на „чукча не читател, чукча писател“ и прекалено много се радвам на нещата в главата ми, но в същото време не успявам да открия сили да се замисля за това как звучат на останалите. Работя върху себе си и върху писането си, впрочем! Първата стъпка е да осъзнаеш, че имаш проблем. Даже наскоро поучавах някого как трябва да пише. В препоръките отправени към него нямаше почти нищо свързано с писането. Бяха все неща свързани с личния му живот. Той не ми отговори, може да ми се е обидил. Може би даже не съм бил прав и всичко зависи от овладяване на техники и похвати и нищо не зависи от мисленето и от начина, по който се поднася информацията.

Това обаче не е важно сега. Целта на нощното ми засядане пред компютъра се крие кодирана в заглавието на блогпоста. „Напиши нещо“. Нежното обръщение във втората част от заглавието е добавено впоследствие от мен с много обич към мързеливото ми пишещо „аз“, което все работи по самоусъвършенстването си и нарича това жалко подобие на извинение „валидно оправдание“. Крайно време е да започнеш да пишеш, драги мой. Прегърни истината – вероятно в началото ще си некадърен. Докато не пробваш да го направиш, ще си останеш от онези хора с многото хубави идеи, които те така и не реализират никога. Прекалено са заети с това да им идват нови идеи. Всички познаваме такива хора. Малко по-болезнено е да научиш, че ти самият имаш склонност да се превърнеш в тях.

Днешната история е историята на един пълен глупак. В главната роля – моя немилост. Отправих се на пътешествие до Франция, за да играя на един турнир. Карти, знаете как е. Ако не знаете – толкова по-добре за вас. Не бях сам – един приятел също игра на този турнир, делихме си хотелската стая. Хотелите във Франция… но за тях после. Отивам аз на турнира, играя, губя, играя втория ден на някакви странични турнири и пак губя. Остава ми свободно време втората вечер и с въпросния приятел, който беше с мен във Франция, решаваме да изтеглим пиратска версия на Camtasia. Опитваме да намерим zamunda и arena-bg, но във Франция те са маскирани и не се виждат. Piratebay обаче работи отвсякъде и след като намираме версия, която е била изтегляна много пъти, пускаме bitcommet, сваляме торента, започваме да дърпаме файла …

… и бял екран. А на него – стена от текст на френски. Опитите ми да сменя екрана или да отворя нов прозорец не са посрещнати радушно от лаптопа ми. Белият екран със стената от текст на френски си стои. Рестартирам – универсалната рецепта за отстраняване на всякакви проблеми. Не и на този. Белият екран ме гледа все така невъзмутимо. Мобилизирам знанията си по френски от пети клас и успявам да разчета нещо за „нарушение на закона за авторското право“, „подведен под наказателна отговорност“, „конфискация на лаптопа в срок до 3 дни“ и „плащане на глоба“. Съобщението очевидно е изпратено от френското Министерство на правосъдието със съдействието на френската полиция, сини каски от НАТО и екип сътрудници на Интерпол. Само ФБР и ЦРУ не бяха включили – вероятно не им беше стигнало мястото.

Всеки уважаващ себе си човек ще се усети, че за подобно нещо няма как да ти блокират компютъра – не сме в Ирак или в Китай. Да, закони от типа на ACTA, PIPA и SOPA бяха доста нашумели в онзи конкретен момент и ушите вече ме боляха физически като условен рефлекс само при споменаването им. При все това – малко разум и спокойствие и щях да се сетя какъв точно е проблема. Аз дори го казах:

„Ебаси, не може тъпото френско правителство да ми хакне лаптопа. Аз съм български гражданин. Ще ги съдя!“

Брей, че съм смел, нали? Даже преди да съм си направил правната консултация. Предстоеше ми да мина през следващите фази на отрицание – гняв, примирение и т.н. – неща, които са ми известни. Неща, за които съм чел много. По дяволите – дори неща, за които съм се карал на други хора, когато са ми споделяли, че ги правят.

Името ми е Калоян Кирилов и аз съм лицемер и подъл лъжец.

Та този идиот – т.е. аз – не се сети, че френското правителство наистина НЕ хаква лаптопи. Някой друг обаче ги хаква. И колко удобно че на уж блокирания комоютър има опция да си платиш глобата от 220 евро. С линкче, място да си попълниш номера на кредитната карта и т.н.

Честна пионерска – ако в този момент имах излишни 220 евро, вероятно щях да ги платя. Заканих се да напусна страната и никога да не се върна. Мърморех срещу своеволието на западноевропейските правителства. Радвах се, че навремето не заминах да уча/живея в чужбина. Наричах системата „Биг брадър“ и споменах Оруел поне десетина пъти в екзалтираните си нощни речи. Един истински пламенен защитник на свободата на словото. Което е още по-смешно като вземе човек предвид, че по-рано написах изцяло разумно становище по въпроса именно в този блог. Когато засегнат личните ми интереси, явно не мога да разсъждавам толкова трезво и философски.

Ако още не сте схванали, това е типичният пример за социален инженеринг – измама, в която хващат човек емоционално неподготвен и използват загубата на рационалност от предизвиканата уплаха, за да му вземат парите. Всеки се смее на „номерата с телефонните обаждания от прокурор, който уведомява бабата, че нейния внук е катастрофирал“. Но когато ти се случи, изведнъж не е смешно. Изведнъж е… безпомощно. За интензитета на реакцията ми повлия и факта, че лаптопа ми трябваше и за да си доработя един документ, който трябваше да пусна до работа на другата сутрин. Това обаче не оправдава безпределната ми овча глупост. Врагът отвън и врагът отвътре – и двамата се бяха наговорили тази вечер, за да ми отнемат трезвата преценка, да ме обидят, да ми се присмеят и да ми покажат, че независимо от високия трон на добре претеглената емоционално неангажирана рационалност, на който така обичам да седя, аз все още съм човешко същество. С всички позитиви и негативи, които това носи. Основно негативи, нека не се заблуждаваме.

Псевдо-трагичните моменти не свършиха дотук. Неприятно изненадах шефката си, че не мога да й пратя нещата за сутринта. В 22 часа в неделя. Умен ход за кариерното ми развитие, спор няма. Недоволствах и мрънках. Скрих си лаптопа добре. В съзнанието ми се въртяха звукове и гледки от утрешния ми ден – как прегърнал лаптопа тичам по коридорите на летището, докато полицията, жандармерията и няколко командоси от ГДБОП ме преследват и крещят закани по мой адрес. Вече се виждах в затвора, виждах се как ме екстрадират в България да ме съдят. Представих си как комисар Попов и отряда за бързо продуктово позициониране ме чакат от другата страна с белезници, за да ме отведат в затвора. Торент-пират под прикритие и т.н.

Случки като тази остават скрити под героичната ми фасада на полу-гений, която упорито се опитвам да превърна от работна хипотеза във версия на себе си. Ако мине достатъчно време, мога дори да успея да си самовнуша, че нищо такова не се е случило и че всъщност съм бил леко ироничен и прекрасно, невъобразимо умен през цялото време и съм се досещал и съм наблюдавал случката безпристрастно отстрани. Може би това е причината да се реша да я документирам тук. Не, не съм всичко това. Когнитивните ми способности са ограничени, точно както и аз самият. Това не е просто опит да туширам неприятна емоция – по-скоро е факт, който трябва да се опитам да приема с всички сили, които имам, защото положението е такова и оправяне няма.

Дано ви е била интересна – историята. На мен ми беше интересна не толкова в частта с представянето й (вече знам какво става накрая), колкото реакцията, която нейното съществуване породи в мен. Нежеланието ми в началото да я разказвам на когото и да е. Но за мен не е хубаво да разказвам и да помня само истории, които ме представят в добра светлина.

О, да. Поука за завършек. Всяка добра история трябва да има и такава.

Това може да се случи и на вас. По един или друг начин то вече се е. Приемете го. Признайте си го.

You could be wrng.

София-Мадрид или историята на една мазна баничка

25.03.2012

Никой от пътниците в самолета не беше чак толкова гладен. Не се полакоми дори човекът на седалка 27-C, хранил се за последен път едва вчера наобед. Баничката изглеждаше сякаш току-що са я приели по спешност в клиника за липосукция.

Тя беше толкова мазна, че би могло да бъде засечена от Космоса. Поглъщаше всичко – частички прах, слънчева светлина, палта, ръчен багаж. Баничката имаше свой собствен събитиен хоризонт, отвъд който апетитът на наблюдаващия изчезваше като в черна дупка.

Пътуването със самолет е еднообразно, защото човек бързо свиква с рутината. Всяка дестинация е една и съща в своята различност. Днес летим над Рим, утре минаваме над Токио. „Утре“ е само защото летим по посока обратна на въртенето на планетата. Ако летяхме в другата посока – щеше да е вчера. Времето, прекарано в полет, тече само относително. Презокеанските полети ни се струват дълги и отегчителни. В миналото същите тези разстояния са били изминавани в продължение на месеци опасни и вълнуващи пътешествия. Несигурността създава емоции. Сигурността убива всички емоции. Зоната на комфорт започва точно когато спрем да мрънкаме, че нямаме достатъчно място за краката.

Понеже ни е толкова скучно докато летим с над 900 км. в час високо в небето, добрите хора от авиокомпаниите са ни измислили и развлекателна програма. Не се притесняваме дали ще стигнем, затова ни трябва сурогатно притеснение – дали Алесия най-накрая ще се събере с Фабио и кои са различията в характеристиките на последния и предпоследния модел на iPhone. Извън това, развлекателната програма на презокеанските полети представлява класическа илюстрация на теорията за колективното неосъзнато. В началото всички пътници с интерес разглеждат класическата музика и образователните програми в таблетите вградени в седалките пред тях. Някои дори си съставят план с кое да започнат, на кое интересно и високо-културно занимание какво време да отделят и т.н. Неизбежното обаче идва в края на полета, когато всички, дори измъчваните от неясно чувство за вина поради което хора осъзнаят, че са използвали времето си, за да гледат „Thor” и “Friends with Benefits”.

Моята концепция за пътуване съдържа повече движение. Поради една или друга причина обаче, процесът на летене със самолет също се нарича „пътуване“ . „Пътувам“ не е точното описание на процедура, по-голямата част от която човек прекарва в седнало и сгънато положение (каквото и да си говорим – никога няма достатъчно място за краката). Но с възражения или не, аз все пак се озовах („До пътеката или до прозореца?“ „До пътеката, моля“) на седалка 17-D в полета от Враждебна, София до Барахас, Мадрид.

Напук на усилията на въображението ми и на опитите ми за агресивно самовнушение, баничката ми се струваше все така мазна. Оставаха два от общо трите часа и двадесет минути. В опити да разсея обзелите ме мрачни мисли подхванах списанието-ежемесечник на Луфтханза. Вече бях чел този брой, но баничката беше отличен мотиватор за повторение, дори като вземем предвид приповдигнатия корпоративен дух на статиите. Малката мръсна тайна на писането е, че повечето хора са полуграмотни или по-зле когато става въпрос за съставяне дори на последователен и стегнат писмен текст, който да не звучи ужасно. Точно по тази причина поздравителните текстове от ръководството на авиокомпаниите се пишат от хора, които умеят да го правят. Тези хора обаче не споделят корпоративно-емоционалната ангажираност, която е нужна за да напишеш подобен текст искрено. Колкото и да се опитват да прикрият този факт зад нишката на текстовата последователност, досадата от задължението прозира като мазни петна от супа върху обратната страна на покривка за маса в училищна столова от средата на осемдесетте. Нямах желание да се подлагам още веднъж на това, а възможността да поспя не ме приканваше толкова изкусително, колкото преди малко. По тази причина реших да прекарам времето като наблюдавам хората около себе си.

Като начало – изборът винаги е крайно ограничен. Дори хората най-близо до теб са обърнати в профил и е трудно да ги зяпаш без да те забележат и реагират, което причинява ненужни усложнения. Най-добрите обекти за наблюдение са членовете на кабинния екипаж – те са тези, които постоянно се движат напред-назад и обикновено единствените, които се обръщат с лице към теб. След като ги разгледаш внимателно, започваш да съзираш индивидуалността под униформата и внимателно гримираното изражение. Процесът наподобява беленето на лук и въпреки липсата на видима съпротива съществуват значителни затруднения. Кой би се подложил доброволно на емоциите на стотици хора фрустрирани допълнително от крайно необичайното за повечето от тях обстоятелство, в което се намират? За да съхранят разсъдъка си и емоционалното си здраве, хората от кабинния екипаж отдалечават себе си доколкото е възможно и се превръщат в сурогатно човешко същество. Симулакрум, който съществува с едничката цел да удържи разпасаната („Моля ви, господине, закопчейте си предпазния колан“) команда невъзпитани, престъпно небрежни и злонамерено настроени пътници от това да саботират безопасността на полета. В същото време от това създание се очаква да запази пълно спокойствие и самообладание и да се държи и говори като учебник за социално-приемливо поведение. Понякога изпитвам непреодолимото желание да ги видя как крещят или поне как не успяват да сдържат възмущението си. „Човече, колко пъти трябва да ти се каже да си изключиш проклетия мобилен телефон? Тук и без това няма обхват, а можеш да прецакаш уредите и всички да умрем. Как може да си толкова глупав?“. Това е и нещото, което най-много ме смущава в поведението им. Рационалността им може да се нареже на лентички. После и да се сервира – естествено едва след като полетът е набрал височина и пилотът е изключил сигнала за затягане на предпазните колани. Вероятно би била по-вкусна от баничката!

Погрешно е да мислим (но го правим), че кабинният екипаж има функцията единствено на обслужващ персонал. Обслужващ персонал – да. Но точно този ресторант лети с 900 км. в час при температури, които биха накарали дори течния живак да си облече пуловер под палтото и да си върже шал. Кабинният екипаж има и функции на възпитател. Възпитателите са нужни за пътниците и тяхното (изцяло погрешно) виждане за нещата. Пътниците, според които правилата в най-добрия случай са препоръки, които се отнасят за … другите. Сякаш ако стане инцидент по тяхна вина, само те ще пострадат. Кабинният екипаж до голяма степен изпълнява функцията и на войници. В качеството си на защитници на разума, през всеки свой работен ден те водят ожесточена борба с човешката глупост. Война, която според Айнщайн (а той е прав – и също така изтъркан от прекомерна употреба) не може да бъде спечелена.

Преминаването през зона на турбуленция напомня на всички, че противно на усещането, създадено от топлината и относителния комфорт на полета, истинската твърда и стабилна повърхност се намира не на десет милиметра, а на десет хиляди метра под подметките на обувките ни. Това е малко повече от 1000 пъти над височината на падане, от която нямаме шанс да оцелеем. Когато захождаме към София за кацане, самолетът почти винаги подрусва повече от обичайното. Това ми дава възможност тайничко да се порадвам на мисълта, че дори във въздушната инфраструктура има дупки и други видове пропуски. Напомня ми (заедно със светещият сигнал на електронното табло) и да си сложа предпазния колан. Не бих искал да забия нос в седалката пред мен, ако случайно се разбием в земята с висока скорост и се подпалим.

В опити да зяпам кабинният екипаж минаха още двадесет минути. После поспах. После написах този текст до предния параграф на лаптопа си. Уви – батерията ми се готвеше да умре, затова в крайна сметка се предадох и изядох проклетата баничка. Замислих се, че ако не я изям или поне не я нахапя мъничко от единия край, има голям шанс да я прегоплят и да я сервират на следващия полет. Нека горчивата чаша отмине останалите – аз ще се жертвам! Самото изяждане не беше интересно – след всички поетични свойства, който й придадох (впрочем напълно незаслужено), баничката не оказа никаква съпротива и свърши за по-малко от минута. След това успешно пристигнахме в Мадрид. Ако пътят към Ада е постлан с добри намерения („Направих го заради децата!“), то пътят от София до Мадрид е постлан с мазни банички и празни смачкани пластмасови чаши с утайка от кока-кола. Дано поне ги изхвърлят разделно.

Low Battery – 2% of battery remaining. Windows will now shut down.

Съкращения

30.01.2012

На теория функцията на съкращенията е чрез употребата им да се спечели време. Можете да кажете „Закон за опазване на околната среда и екологичното равновесие“ само определен брой пъти преди да ви замерят с нещо. Напълно основателно впрочем – докато го кажете, последният слушател не просто ще е затворил вратата, а ще е слязъл пеша по стълбите от дванадесетия етаж и дори ще е стигнал до спирката на девятката.

Монетата обаче има две страни. В наследство от комунистическата номенклатура е останал ужасният навик да използваме прекалено много съкращения. В „Звездни дневници“ на Станислав Лем има кратък разказ за звездните пътешествия на Йион Тихий, в който той пътува към бъдещето, за да участва в Института „ТЕОВИХ“ – (Телехронно Оптимизиране на Общата История с Хиперпютър). Препоръчано четиво по темата – няма да съжалявате. Смял съм се с глас. Ето и линк към него: http://chitanka.info/text/2104-dvadeseto_pyteshestvie

Отворихте го, нали?

Така си и помислих.

Нормално. В крайна сметка живеем в динамичен свят.

А ако ви кажа, че вместо това трябваше да отидете до книжарницата – поправка – до антикварна книжарница, да заплатите една сравнително солидна сума – всичко това в добавка към изразходването в търсене време – какъв е шансът да разтворите кориците на книгата?

SOPA, PIPA, ACTA. Съмнявам се много хора да са наясно какво точно означават тези съкращения. При все това напоследък се ползват достатъчно често. Говори се за погазване на свободи, демонстрации, лишаване на обикновения човек от свободата му и т.н.

Аз съм един от онези хора, които не знаят какво точно стои зад съкращенията. Не съм чел текстовете, дори да ги бях чел вероятно нямаше да разбера какво означават те. Разчитам на чуждото (често тенденциозно) мнение по въпроса. По-умните от мен хора, с които имам щастието да общувам, ми казват, че тези закони, съглашения и спогодби са нещо лошо. Най-често споменаваната дума е „цензура“.

Хм.

За да разбера проблема, моята цел – точно по същата причина, поради която ползвам съкращенията – е да го улесня. Да го разбия на съставните му части, да го сведа до същността му, като пренебрегна всички безкрайно усложняващи го фактори. И така:

Хората имат нужда от „съдържание“. То трябва да е лесно достъпно. Има причина малко хора да искат да си купуват книги и дискове. Когато всичко е дигитализирано и лесно достъпно – само на един click разстояние – за какво ти е да докосваш реални вещи с ръцете си? Преди 10 години един мой диск с музика се издраска. Почти се разплаках, защото групата ми беше много любима и нямах друг достъп до нея. Беше ми мъчно. Наскоро открих няколко диска без опаковка да се търкалят из някакво забравено чекмедже – не просто издраскани, все едно котката си беше острила ноктите върху тях. Реакцията ми? Изхвърлих ги. Дори не погледнах какво има на тях. Защо? Ами… всичко, което може да се съдържа на тези дискове, го има и онлайн. Лесно достъпно. Да не се отклоняваме – хората искат „съдържание“. Не, те няма да се върнат обратно към компакт дисковете, флашките и другите физически носители. Никакво количество съкращения, барети и проверки по домовете не е в състояние да ги накара. Просто има по-удобен начин. Зная, че на производителите на карети им е дошло в повече когато Форд е пуснал поточната си линия за автомобили, обаче по-удобното и по-хубавото е надделяло и еволюцията е поела своя курс напред, точно както обича да прави.

Докато преди „физическата“ форма на съдържанието по някакъв начин ограничаваше и обуславяше цената на продукта, съвременното съдържание като продукт е не-веществено. Не можеш да го пипнеш. Не можеш да го прибереш в задния си джоб или в чантата си. Да, старата система за разпространение съществува (т.е. крета), но докога? Разпространението на информация върху физически носители е потъващ кораб – каквито и закони да приемат. Според мен дори вече е потънал кораб.

И разбира се тук опираме до парите. Няма как да накараш някой да плати 20 долара за нещо, което допреди пет минути не му е струвало нищо. Третата световна война може и да не дойде от напрежението покрай Иран, обаче като нищо може да ескалира ако някой наистина си позволи да „спре“ относителната безплатност в Интернет.

Умните и предприемчиви хора отдавна са разбрали, че популярността е точно толкова твърда валута, колкото и парите под дюшека. Специалните мрежи и компаниите-уебсайтове са пример за това. Вече не говорим за „звезди на шоубизнеса“, а за „youtube знаменитости“. Ако си известен и гласът ти се чува по една или друга причина и НЕ направиш пари от това, вината си е изцяло твоя.

Проблемът разбира се е в разпределението. Преди е имало разпространителски мрежи, права, фабрики записващи дискове и брандиращи ги и т.н. Ако си говорим за музика – сега ти трябва звукозаписно студио и профил в youtube. На хората занимаващи се с изкуство и по-точно казано със създаване на съдържание им омръзна да ги ограбват (да, думата е „ограбват“) и по тази причина търсят други начини да представят създаденото от тях съдържание и по възможност да печелят от това. Един от любимите ми комедианти (Louis CK) наскоро продаде новото си шоу онлайн за скромата сума от 5 долара. Всеки платил сумата можеше да си го купи и изтегли с помощта на сравнително технологично опростен процес. Експериментът завърши успешно и това е заявка за бъдещето на платеното съдържание много по-сериозна от заплахите, съдържащи се в смешните съкращения.

Накратко – скоро създателите на съдържание ще се отърват от голяма част от ненужните посредници и съдържанието ще си бъде платено и онлайн, но значително по-евтино. Това е обусловено от по-високата му степен на достъпност (колко компакт-диска биха се продали иначе в някои по-отдалечени краища на света?) и от много по-ниските разходи за разпространение. Пиратство ще има, но когато толерантността е силно повишена заради занижените и разумни цени, усилията за правене, качване и смъкване на файлове чрез торенти и по други хитроумни начини се обезсмислят до голяма степен. Пиратите съществуват защото има недоволство, не просто защото хората сме лоши по природа (въпреки че сме). Когато няма повече причини за съществуването им, пиратите ще изчезнат точно както са се появили – по естествен път.

Естествено живеем в интересни (Интернет-)времена и е разбираемо защо се вълнуваме толкова от събитията. Според мен до голяма степен тези събития са подготовка за прехода – войната вече е изгубена и играчите на пазара се репозиционират. ACTA, PIPA, SOPA и другите съкращения биха могли със същият успех да се наричат damage control (процедура за контрол на щетите). Мисля, че всичко това е само за да може после да се радваме на контраста – времето, в което ще започнем да плащаме някаква малка сума за съдържанието, което използваме. За да можем да си кажем „ние спечелихме войната!“ – тази, в която никога не сме участвали по друг начин освен като планктон или хайде, нека не ползваме  прилагателни с обидна конотация – като „потребители“.

Заради всичко казано по-горе и по още много неизказани причини аз отказвам да протестирам. Просто ще наблюдавам, ще си правя изводи и ще се готвя за новия световен Интернет ред. Може би дори някой ден ще помъдрея достатъчно за да видя възможността във вълната преди още да се е надигнала.

I, for one, welcome our new content overlords.

%d bloggers like this: