Бисквитки с късметчета
За туитър потребителите има добавени номинации № 6 и № 9. Нещо като „извинявайте-че-това-вече-сте-го-чели“.
Номинация № 1: „Извади портфейла без резки движения и го остави на масата и никой няма да пострада“.
Номинация № 2: „Ще бъдеш убит без никакво предупреждение в седма книга на Песен за огън и лед“.
Номинация № 3: „Пак ще огладнееш след час“
Номинация № 4: „Помощ, заключен съм в китайска хлебопекарна…“
Номинация № 5: „Това, което изяде преди малко, не беше пиле…“
Номинация № 6: „http://www.youtube.com/watch?v=dQw4w9WgXcQ„
Номинация № 7: „Блажени са децата, защото те ще наследят външния дълг“.
Номинация № 8: „Ще срещнеш красиво тъмнокосо момиче. Тя ще ти поиска пари, а ти ще й ги дадеш – защото това е сервитьорката“.
Номинация № 9: „Очевидно не страдате от дислексия“.
Ако се сещате за още интересни – споделете.
О като Оставка
Моята неприязън към тълпите граничи почти с патологичност, но не за това искам да говоря в момента.
През последните няколко дни се случи това, от което се притеснявах през последните около четиринадесет месеца. Благодарение на социалните мрежи, които хората най-сетне се научиха да използват не само za da si 4atqt i da se zapoznavat s macki vav feisa, най-накрая и у нас се постигна създаването на т.нар. „отговорно гражданско общество“ (от този момент наричано ОГО). Кавичките са там за да подчертаят отношението ми. Не изпълняват друга цел.
ОГО-то действа като държавен коректив и прилага закона на тълпата. Двадесет и четири години след последния режим на потисничество, уверени в това, че нищо лошо няма да ги сполети, участниците в ОГО са решили да натикат веднъж завинаги политиците в миша дупка и да се саморазправят с тях. Звучи добре на хартия, даже и в изпълнение. Нещата се случват сравнително мирно, не се прилагат репресивни мерки, скандират се закани и се избиват исторически и цветови комплекси, всички носят хубавите си дрехи и български знамена (интересно защо ли, смятат че има шанс някой да сгреши от коя държава са?) и се чувстват като активни участници в процеса, определящи собствената си съдба. Дали това е така в действителност е съвсем друг въпрос, на който ще оставя читателите да си отговорят сами. Това не е цел на написаното.
Предисторията е простичка. Управляващата коалиция, не особено популярна в и избрана с гласове дадени основно не-в-София, назначава лице, което има нещастието да е още по-малко популярно от въпросната коалиция. Не споменавам имена, защото не го считам за необходимо. Всички знаят за кого става въпрос. Та – назначението се прави по един особено непрозрачен начин и хората буквално побесняват. Аз също, впрочем, веднага щом научих. Първата вечер дори излязох на протеста във Варна (където се намирах в този момент) – повиках малко с останалите и се прибрах. Възмутен бях, защото не смятам, че този човек е подходящ за поста, да не говорим че начина на избирането му беше меко казано странен. Както и да е, скоро след това той пусна заявление, което гласи „окей, не мина, ако трябва ще се оттегля“. Остават много въпросителни покрай това – дали всъщност ще се оттегли, дали може да стане народен представител отново (доколкото на мен ми е известно – не може), дали не е имал нерегламентиран достъп до класифицирана информация преди дефакто да е встъпил в длъжност. Но това също не е предмет на настоящия блогпост.
Предмет на настоящия блогпост е това, което се случи после и продължава и сега. Невъзпрепятствани от климатичните условия (да, окей, едната вечер валя дъжд), много хора приеха протестите за нещо като ъпгрейдната форма на седянка с приятели. Всички протестират, обединени под мотото „Не на политиците“. Появиха се звезди на протеста, вероятно въпрос на време е да се организира конкурс за най-оригинален плакат, репортерите подтичват весело насам-натам и вземат интервюта в движение, включително по теми от ежедневието, като например бъдещето на Славия и „честито на Жозе Мауриньо“. Не ме питайте откъде се взе това, но го мярнах случайно по Канал 3 вчера. Чакаме и reality форматите да превземат шоуто, да се организира конкурс за красота „Мис Протест“ и т.н. Ако копирайтърите не са използвали момента да направят логота /лога/, рекламни слогани и да пуснат продукти в действие – не зная какво чакат. Националните телевизии пък могат да приберат пари от реклами. „Каменица – официален спонсор на националните протести ‘2013„. Не знам, идеите се трупат и трупат. Прочетох за някой, който препродавал зеленчуци и яйца. Удобно.
Да, но това не е игра. На всички им се иска да излязат и да си поиграят на протестиращи, да свалят правителството, да има нови избори, на които въпросните протестиращи отново няма да изберат никого, защото 2/3 от страната все още не живее в София или дори в Пловдив и Варна и където още там си играят на протести. Но какъв е смисъла? Последните дни водя с една близка приятелка ожесточена sms-кореспонденция, в която всеки дърпа аргументите към собствената си черга. За разлика от всички псевдо-специалисти, които твърдят, че разбират социалната, икономическа и политическа динамика, аз не твърдя неща, за които не съм сигурен, а само неща, с които съм наясно, че съществуват като солидни реални факти.
Факт 1: Политическата нестабилност влошава инвестиционния режим.
Само не винете после за липсата на разкрити нови работни места следващото правителство. Вие искахте да свалим това. Предното също. Аз не забелязах икономическото състояние на държавата да се подобри от това, но ако имате други наблюдения, сега е момента.
Факт 2: Протестиращите не знаят какво искат – знаят само какво не искат и това е единственото, което ги обединява
Наслушах се на интервюта, начетох се на коментари и туитове. Как двама души не успяха да кажат едно и също, не зная. Доколкото опитът от предишния протест казва нещо, до консенсус и прокарване на реални работещи идеи така и няма да се стигне, защото силата на многоглавата ламя е също и най-голямата й слабост. Всяка глава има собствено тъпо дискриминативно несъобразено мнение. Да, така е. За всеки проблем съществува просто решение. И то е грешно.
Факт 3: Протестиращите нямат идея нито кой управлява, нито какво означава да се управлява една държава
Ако попитаме средния протестиращ от какво е недоволен в държавното управление, вероятния отговор ще бъдат само външните признаци. Накрая всички аргументи, които поне аз съм чувал, се свеждат до „Ама те крадат!“ Как точно крадат обикновено не се уточнява, освен ако не включим конспиративните форумни теории, в който случай подгответе се за пътуване във времето обратно минимум до падането на комунизма, с чести споменавания на богатството на народа и Андрей Луканов, със специалното участие на относително съвременни популярни герои като Илия Павлов например. А как точно става управлението до този момент и къде има място за подобрение и как евентуално би могло да се направи така, че да има прозрачност не се пояснява. Счита се само, че „тези крадат, новите няма да крадат“. Предвид, че обществото ни е базирано на принципа „ако може тука да мине е така“ и честността често бива приравнявана с глупост, вероятността да изберем честни и едновременно способни политици граничи с нула. При това от долната страна. Честни политици няма. Не и в този смисъл, в който обикновените хора разбират (но не и прилагат спрямо собствения си живот) понятието честност. Честен политик в най-добрия случай е този, който се опитва първо да свърши работа и чак тогава мисли как да се обогати. В по-развитите страни, там където личността има някакво самосъзнание и държи на репутацията си, вероятно моралните задръжки биха играли ролята на коректив. Тук такъв коректив няма. [голяма скоба: http://vbox7.com/play:bb89b77b75 – „Морал тука няма!“] Средният българин презира останалите българи и дори останалите хора по произволни признаци, съответно изобщо не му дреме какво мислят. Той винаги е „готов да избяга в чужбина“ и временното му обогатяване за сметка на пълното пропадане завинаги на репутацията му в собствената му страна за него е приемлива възможност. Вече никой не обича Милен Велчев, но някой да го е виждал наоколо?
Та по темата за това как се осъществява управлението – каквито и механизми за контрол и прозрачност да въведем, именно вътрешния морален стимул да постъпиш добре и да запазиш репутацията си е и остава водещ, така че може би трябва да си намерим суетни политици. Казано е на шега, но само донякъде.
В крайна сметка политиците са просто част от нас, част от обществото. Окей, тези са боядисани в червено, ще сложим другите, които са (да речем) боядисани в охра светла или небесно кафяво. Те със сигурност ще са по-ефективни управници…
… защото? Тук именно средния протестиращ, а дори избирател, не може да даде отговор. Защо? Защо един политик ще управлява по-добре от друг? Защо един политик УПРАВЛЯВА по-добре от друг. Какви са факторите? „При едните живеехме по-добре“? Това ли са аргументите? Геополитическите обстоятелства не ги вземаме предвид, защото не знаем как да ги оценяваме. Измерваме ефективността на управлението с информацията, която достига до ушите ни, предадена от трети лица, на чиято почтеност принципно не вярваме – поне не ако ни зададат директен въпрос. Ако някой ви попита „вярвате ли на bTV“, отговорът ви ще бъде „не, те са корпоративни мошеници, предатели, измамници и платени продажници“. Ако някой ви попита „коя медия гледате“, отговорът ви ще бъде „bTV“. Ерго не разчитате на мнението на корпоративните мошеници, предатели и измамници, но гледате именно тяхната програма. Не се хващайте за името, просто от различни хора съм чувал това мнение за кажи-речи всяка информационна програма. Даже журналистите се оплакват от това колко са ЗЛЕ журналистите. Така парадоксално не вярваме на думи на тези, на които всъщност вярваме, че не вярваме. Ако звучи малко объркано, то е ЗАЩОТО Е! Но объркването е изцяло в мозъците ни. Не знам дали някой от протестиращите е гледал през живота си парламентарен контрол в петък, освен когато имаше скандали и беше интересно. Признайте си, просто чакахте Волен да каже някоя глупост, за да се възмутите. През останалото време филтрирахте „ненужната“ информация докато проверявахте фермата си във Фармвил или снимки на котки или ъплоудвахте поредното „интересно“ гифче-meme по адрес на Волен или Местан или и двамата и проверявахте колко лайка сте събрали с предното.
За съжаление държавното управление е процес сложен почти колкото климатичната система – за да се стигне до „ще вали“, „няма да вали“ или „ще духа вятър“ има много етапи, фази и общо казано неща. Всички те трябва да станат реалност преди да се стигне до крайния продукт „държавно управление“ и дори всички участници по веригата да са честни, трудолюбиви и безкрайно умни (а те не са и не могат да бъдат и това НЕ зависи от цвета на управляващата партия), положението на страната ни хич не е розово. Което ме води и до следващия
Факт 4: Лошо, Седларов
Положението в страната може добре да бъде описана дори с една дума – тегаво. Икономически затруднения, световната криза, липса на инициативност при управленските решения, лоши управленски решения в миналото. Това няма да изчезне като с магическа пръчка. Разбирам, на всички им се иска да можеха да върнат времето и да накарат насила управляващите ТОГАВА да вземат правилните решения, с оглед на това, което се случи после, но за съжаление това е точно толкова невъзможно, колкото и … окей, да приемем, че съм направил наистина сполучлива аналогия. Да, грешки имаше. Да, някои от тях са в червен цвят. Други са в син цвят. Да, Дъмбълдор никога не би позволил това. И все пак – може ли вече да стигнем до настоящето? Благодаря. Настоящето е такова, че трябва да разрешим няколко сериозни проблема, които обаче изглеждат неразрешими. Лошата инфраструктура (независимо от магистралите на Бойко), социалния проблем (милион и нещо от населението на държавата е мразено от останалата част от населението на държавата и в резултат отказва да се интегрира, шири се небивал расизъм и етническа нетолерантност), проблема с образованието (системата е остаряла, неефективна и се задъхва от липсата на свежи идеи и средства). Накратко – за всичко трябват пари, но тези пари няма откъде да дойдат, защото милион и нещо малцинства не си плащат данъците. Плащат данъците ли казах? Поправка – те дори не работят. Втора поправка – даже получават социални пари. Не са много тези пари, но са много тези, които ги получават. И като не работят, това допълнително натоварва портфейла. Изобщо не мислете обаче, че искам да разпалвам етническа ненавист. Напротив. Не искам нищо повече от това да намерим сили в себе си и да приемем ромското малцинство (което е на път да стане мнозинство) и да им позволим – не, направо да ги помолим да се интегрират, но от момента на „ние сме в два враждуващи лагера“ до момента „ще работим заедно“ ще трябва да минат поколения. Ами да, това е, няма решение с магическа пръчка. Няма решение, което ще сработи докато ние сме живи. При все това сме длъжни да вземем правилното и тежко решение, защото нали там Ботев, Левски, България, патриотизъм, национално самосъзнание и други такива. Схващате какво имам предвид.
Досега не съм видял партия, която дори да е посмяла да зачекне болния въпрос с интеграцията на двата враждуващи лагера. И от двете страни ще я подпукат и ще загуби социална подкрепа и рейтинги по-бързо и от новия кабинет. В резултат на което излиза, че обществото си пречи самичко. Апропо, къде мога да изляза да протестирам срещу обществото, което само си подрязва крачката? Никъде? Така си и мислех.
Друга хубава сума пари би могла да дойде от изкореняването на организираната престъпност. Аз ще спра с този параграф дотук, защото не съществува политическа воля за това и няма да съществува, никога. Причината за това се корени в характера на организираната престъпност. За да няма организирана престъпност в такива мащаби, единствения начин е промяната отвътре. Отвън няма как да се случи. Ако имаше как, нямаше да го има феномена „Мафия“ и производните му в практически ВСЯКА държава. Интересното е, че в северните държави делът и участието на мафията са сравнително по-малки, а в южните държави е точно обратното. Изводът – морал. Възпитание. Обществени фактори, манталитет. Все едно, тук пак отиваме прекалено дълбоко. И пак стигаме до обществото. Каквото обществото, такива и политиците. Независимо дали са десни, леви, средни, горни, долни и междинни. Обществото ни е тъпо, приемете го. Или не го приемайте. Оставете нещата така. Не се притеснявайте. Отидете да си помарширувате там, навън, с новите дрехи, българските знамена, айфоните, после седнете на седянка покрай Орлов мост, да поговорите малко за неща, от които не разбирате, за да се почувствате по-добре за 15 минути.
Приятно простестиране.
Оптималното поведение на перфектния егоист
Няма как да оправим света.
Чували сме го много пъти в различен контекст. Кимаме одобрително, отделяме му не повече от секунда процесорно време и продължаваме нататък. Скоро забравяме за смисъла, скрит зад точно тези пет думи и продължаваме с опитите да оправим същия този свят. В главата си.
Няма как да оправим света.
За да – грубо казано – оправим света, трябва да имаме механизъм за реално въздействие върху обективни фактори. Хора, ресурси, власт. Хора, които слушат, възприемат и изповядват идеите ни. Ресурси, за да изпълним едно или друго свое намерение или желание. Власт, за да наложим вижданията си. Накратко – способност да придаваме материален израз на идеите си. Ако помрънкаме малко на близките и приятелите ни за неща, от които не разбираме и от които те не се интересуват, това всъщност влошава качеството на света. Вместо да го оправя.
Най-доброто нещо, което можете да направите за себе си, е да направите нещо за себе си. Прочетете книга. Помислете върху нова идея. Образовайте се по някакъв обществен въпрос, за да не се налага да копирате сляпо чужди мнения. Отделете време за себе си. После светът ще ви изглежда по-добър, защото ще сте по-доволни. Отделно светът наистина ще е по-добър, защото ще сте по-доволни. А ако промяната засяга и някого покрай вас – родители, приятели, половинки – толкова по-добре.
О!ставка
Нека да се плеснем дружно по челото,
да се вбесим силно, тропнем по бюрото;нека снимки славни от дни на протест
виснат пак качени в нечий pinterest;
нека е позната историята лека,
нека е партиен протеста ни; нека
партията стара прави нов бардак
пак със стари курви от миналото чак;
Никой не запомни присмехи обидни в социалните мрежи, в медиите свидни по негов адрес от мандата стар – нека този лидер да ни бъде цар! Нека! Но ще се окаже, че в житието давно няма нищо ново, нито нещо славно; и без със стотинка да се промени сметката за тока тъй ще си стои; защото там нейде, отвъд равнината ширнала на север, та чак до реката милиарди наляха в АЕЦ Белене, и със референдум измиха ръце. Тихомълком Велчев дълг събра огромен Костов с ТЕЦ-Марица – никой няма спомен. Сега едно име, от три букви само, носи вината за туй, що по-рано стана тихомълком, та дори комично да се споменава, даже неприлично. В него е вината – тук, сега и днес. затова лиценза отнеха на ЧЕЗ. О!ставка!! Три нощи как полицейски части
Парламента бранят. В градските градини
футболни агитки с пълен глас реват
„Българи-юнаци!“ за пореден път. Сякаш мач играе се в тълпата дива, димки някой хвърля, пушек я залива. Хули подир хули! Мандат след мандат! Орлов мост блокират за кой ли път пак и викат „Платете! Къде са парите?“ София обикалят с викове сърдити, Facebook група подписи събра – този път никой не викна „Ура!“, а с нов вик протестите възобновиха, и плакатите с лика на Станишев скриха. Викат и се бият без сигнал, без ред – всеки гледа само да не е отпред. И макар за кратко щитове положи, родната полиция ред добре наложи. Викове не секват. Хората не спят. Купени протести няма този път. Шумни като тигри, умни като овци – смелите от днес вчерашни пъзльовци безцелно се скитат чак до Редута не чувстват умора, досада и студ. Протестът – безсмислен, народът пък – луд. Пет дни веч’ протестират, а ГЕРБ все се крие, и вече не стига Дянков да си иде, а рейтингът пак не е добър за тях – и Бойко подаде оставка без страх, досущ агнец жертвен пред гласа народен, а Волен най-сетне остана доволен. Моментът за служебен премиер е настал – някой да замести бившия генерал.
[следва продължение]
ЧПК
ЧПК означава „честито превьртане на календара“ и аз ще ви го пожелавам докато не спрете да ми досаждате с новата си година, сякаш е по-значимо събитие от това да окачите 12 листа гланцирана хартия на мястото на предишните, да се напиете една нощ и да не успеете да се задавите с парчето станиол в баницата, заради което иначе щяхте да оревете орталъка.
Повтаряйте след мен: вече няма да вярвам на глупави суеверия.
ЧПК.
И по дяволите последиците
Тръпката от летенето е в непостижимото. Моментът, в който преодоляваме тиранията на гравитацията. Да летиш означава да си свободен.
Светът, в който живеем, дефинира свободата като десет хиляди метра височина в херметизирана и затоплена самолетна кабина с крайно недостатъчно място за краката. Свободата на полета идва с отговорността от падането. Отговорност, която не сме готови да поемем. Не зная защо наричат това еволюция. Птиците летят. Ние се возим.
Никога няма да сме свободни и това е мисъл, с която трябва да свикнем. Никога няма да сме щастливи и това е мисъл, с която трябва да живеем. Мечтите и надеждите ни не водят никъде, защото културата ни не води никъде. Лъгали сме сами себе си толкова много пъти, че когато накрая се изправим срещу истината, няма да можем да я познаем.
Искало ли ви се е някога светът да свърши? Не защото не обичате живота, а защото така ще се отървете от всичките си проблеми и няма да се налага да носите отговорност за това. Е, желанието ви е на път да бъде изпълнено.
Да носим отговорност за нещо означава да го довършим докрай. Ако изобщо ще се захващаме с летене, по-добре да го направим както трябва.
Тръпката от летенето е в непостижимото. Моментът, в който преодоляваме тиранията на гравитацията. Това не е невъзможно. Хората просто могат да го направят само веднъж. И по дяволите последиците.
Да спасим дърветата
[Disclaimer: жанрът на този пост е ‘комедия’, което означава, че аз си говоря каквото си искам, защото ми се вижда смешно, а всички лица, които се чувстват засегнати, нямат право да се оплакват. Всички гъзове, които се чувстват засегнати – също. И така]
Напоследък е модерно да се спасяват горите. До вчера бяха „зеленичкото на картата”, днес са важен ресурс. Доста се шуми по този въпрос, което означава, че става дума за пари. Ето как можем да познаем дали са намесени пари – ако често се чуват думички като „принципи”, „обществен интерес”, и „протести” – значи са.
Това никога не е официалната версия, разбира се. Не върви да напишеш „Искаме пари” на плакат. Представяте ли си ако вместо обичайните глупости „свобода”, „спасете горите” и „оставка”, хората пишеха истинската причина, поради която са дошли на протеста. Ето например как щяха да изглеждат някои от плакатите, ако хората бяха по-честни като ги пишеха:
„Искам и аз да ходя на ски, но нямам пари”. „Леле, дават ме по телевизията!”. „Кмета каза, че ще ми плати надник за два дни ако дойда да протестирам”. „На ей тази червенокосата какво й мисля…” „Ако на снимките не са ми излезли достатъчно повдигнати гърдите, няма да се тагвам във фейса”.
Аз не бях на протестите. Ако бях, вероятно щях да дойда с плакат „събирам материал за комедийно шоу”. Това нямаше да се приеме добре. Активистите си обичат дърветата и гледат на нещата сериозно. Не е полезно да ги дразня. Даже с камера на bTV щях да имам по-добри шансове за оцеляване.
Нека нещата, които казвам, не се приемат сякаш не обичам природата. Птички, пчелички, слънце, полянка, планина, гора, стръкчета трева галят босите ми крака. Прекрасна е! Това, което наистина не обичам, са активистите. Активистите са хора, които внезапно решават, че защитават някоя кауза. Тя трябва да е популярна кауза, иначе естествено няма никакъв смисъл да се защитава. Лифтовете и незаконните съоръжения не са в гората от седмица. Активистите обаче са. Не, не в гората. Повечето от тях не са стъпвали в гора през живота си. Знаете ли защо не са? Защото там няма да им хареса! И те го знаят! В крайна сметка там няма пътища. Няма молове. Няма автобусни спирки. Няма течаща вода. Нещо тече в речните корита, но то трудно би минало за вода. Трябва да спят на палатка. Това е повече, отколкото биха могли да понесат. Сутринта вместо с кафе – разбуждане с гонитба около лагера с мечка-стръвница. Природата е прекрасна, но има конкретна причина ние да сме се отдалечили от нея и да я наблюдаваме предпазливо и от разстояние. Освен това сред природата няма кой да им обръща внимание, ако тръгнат да подкрепят някоя кауза. Представям си как активистите вербуват горските животни за каузата си. „От години катеричките незаконно са приватизирали събирането на жълъди. Нямат договор за обществена поръчка, нямат никакви ясни рамкови споразумения и ги трупат в хралупи за лични облаги. Време е да сложим край на тези своеволия! Подкрепете нашия протест срещу незаконното събиране на безстопанствени жълъди!” Няма как да знам със сигурност, но си мисля, че повечето от животните няма да я подкрепят.
Аз се шегувам с активистите, но тяхната кауза не е лоша. Сега остава и те да научат каква е точно. „Да спасим дърветата”. Ами нека ги спасим. Откъде да започнем? Може би с изсичането им. Според мен това е основния начин да бъде застрашена една гора. Не знам какви са другите, може би директно попадение на астероид или нашествие на големи зелени дървояди. Но основно бих казал и всички вие бихте се съгласили с мен – става въпрос за изсичането им.
Не зная дали повечето активисти осъзнават това, но в ежедневието си всеки един от тях пасивно приема и одобрява изсичането на горите. От какво мислите са направени мебелите ви? Не искам да бъда несправедлив. Нещата всъщност не са толкова прости. Нека обясня – аз не съдя никого. Трудно е да се направи връзката между вековния дъб, гордо изправил снага в планината и масата в кухнята. Точно както е трудно да се направи връзката между кравите и хамбургерите. Наясно сме, че нещо трябва да се случи между кравата Сивушка и момента, в който отидем да омляскаме два биг-мака с картофки. Просто гледаме да не мислим за това. Впрочем ако хамбургерите са направени от Сивушка, това си е чист късмет. Обикновено идват от Шаро или Дъртия Вихрогон.
Това обаче не е само проблем на активистите, проблемът е общ за всички. Проблемът е, че сме забравили какво означава да отсечеш едно дърво. Да се бориш с дървото цял ден. Да издялкаш дънера с тъпото на брадвата, защото не знаеш как да я ползваш. (Ох! А!!! Падна ми върху палеца!). После с последни сили да влачиш дървото към вкъщи. Цялото тяло те боли, лявата ти ръка е отрязана до половината, обаче ти не се предаваш и дърпаш. Естествено като се прибереш вкъщи, любимата жена те посреща с: „Н-н-н-мм-не, скъпи, ти точно това дърво ли намери да отсечеш? Нямаше ли някое по-голямо и по-хубаво?”
Откакто има разделение на труда, цивилизация и пазарна икономика, нещата вече не са толкова прости. Наскоро гледах една презентация как най-хубавото нещо на цивилизацията е, че всички работим един за друг. Това ме впечатли силно. Мислех си, че само аз работя за шефа си, но явно и той работи за мен. Така като го казах, май никога не съм го виждал да работи… Впрочем той мен също. Но така или иначе – мисля да му дам работа, ще го направя съпричастен към каузата за защита на природата. Най-добре ще е ако го пратя в Родопите като дървосекач. Той няма много опит в това. Мисля, че няма да се справи много добре. Ето защо е идеалния човек за тази работа. За да опазим горите не е нужно да правим нищо особено. Просто трябва да пратим градски хора без абсолютно никаква квалификация и с нулеви технически познания. Хора, които не знаят нито откъде се хващат моторните резачки, нито откъде се пускат.
Защо не протестираме срещу самите себе си? Няма facebook група “Окупирай дома си”. Според мен трябва да има. В домовете ни има прекалено много мъртви дървета. Дограмата ни е дървена. Вратите, гардеробите, библиотеките и леглата са дървени. Активистите живеят практически в морга за дървесина, но като напишат три протестни съобщения във facebook и веднъж годишно излязат в Борисовата градина се чувстват сякаш са направили своя принос за опазването на природата. Организират си групова снимка и после се прибират у дома и мастурбират докато гледат снимки на катерички.
Интересни заглавия
Няколко заглавия на книги. Книги, които бих прочел независимо колко са безинтересни, просто защото заглавието им е прекалено хубаво.
Полузаспали в жабешки пижами (Half-Asleep in Frog Pajamas) [прочетена]
Сънуват ли андроидите електрически овце (Do Androids Dream of Electric Sheep) [прочетена]
Любопитството развълнува котката (Curiosity Thrilled the Cat)
Поради липса на интерес, утрешния ден се отменя (Due to Lack of Interest, Tomorrow Has Been Cancelled)
Живот: Наръчник на потребителя (Life: A User’s Manual)
Смърт на изплащане (Mort a credit)
Английски като шибан втори език за псуване (English As A Second Fucking Language)
Джон умира накрая (John Dies at the End)
Нострадамус ми изяде хамстера (Nostradamus Ate My Hamster)
Как да губиш приятели и да отчуждаваш хората (How to Lose Friends and Alienate People) [прочетена]
Казаха ми, че ще има торта (I Was Told There’d be Cake)*
Как да се облекчаваме по голяма нужда в гората (How to Shit in the Woods)
Портокал с часовников механизъм (Clockwork Orange) [прочетена]
Дългият мрачен следобеден чай на душата (The Long Dark Teatime of the Soul) [прочетена]
Сьомгата на съмнението (The Salmon of Doubt) [прочетена]
_________________________________ *Б.авт.: The cake is a lie!Преди да си отида
Скоро ще затворя вратата на миналото зад гърба си и ще поема по осветения коридор – напред и само напред. Много детайли трябваше да бъдат подредени по точно определен начин, но това вече е свършено почти докрай. Малкото оставащо да бъде направено е именно причината все още да бъда тук. Не си падам по мелодрамите. Бих го избегнал ако можех, но личното ми участие е ключово за събитията през следващите петнадесет минути. Трябва да бъда аз.
Експлозивите са прилежно овързани около мен. Скрити са под сакото ми. Опаковал съм се внимателно, защото не искам никакви инциденти преди неизбежния последен. Инцидент дори не е правилната дума. „Инцидент” загатва за елемент на случайност. В това, което предстои да се случи, няма нищо случайно.
За мнозинството от бомбените атентатори се говори в минало време. Никой не оцелява в центъра на експлозия предназначена да убива в радиус десет метра. Особено ако този никой не държи на оцеляването си.
Тук съм за да умра.
Трагедията на човек не се крие в това, че е смъртен. Истинската трагедия е внезапността, с която това се случва. В един момент хората се мотаят насам-натам, всеки зает с проблемите си, бъбрят си весело и оживено. В следващият момент са пламтящи, крещящи, извиващи се в смъртна агония кълба от кръв и пламъци. Без време за осъзнаване. Без време за реакция. Без време за последно „сбогом”. Филмовата смърт е за филмите. Кинолентата на живота просто прекъсва, срязана грубо в неподходящ момент през средата на кадъра. С грозно назъбени и окървавени ръбове.
Ако някой можеше да говори с мен преди това, ако по силата на някакво неизказано предчувствие някой разбереше какво предстои да направя, със сигурност щеше да поиска да узнае мотивите ми. Мотивите ми обаче отдавна нямат значение. Забравил съм ги. Решението да увиеш около себе си няколко килограма експлозив и да се самовзривиш на площад с хиляди хора около теб няма как да бъде рационално. Веднъж взето, то изтиква всичко друго на заден план. Инстинктът за самосъхранение е пуснал волана и колата бавно се изнася в насрещното платно.
Минавам покрай масичките за шах, на които в неделните следобеди белите фигури се сблъскват в безмилостна война с черните. Щом падне мрак, победителите и победените си тръгват заедно, а бойните полета остават самотни в светлините на близкия хотел. До следващата неделя. До следващата битка. Само че следваща неделя тук няма да има. Няма да има и по-следваща. Събитията през следващите петнадесет минути вероятно ще откажат хората да идват тук изобщо. Днешната неделя ще стане ден на национален траур. Може дори да пуснат безумната национална оповестителна система. „Внимание, това не е учение” и стотици хиляди хора да се чудят какво става. Стотици хиляди реагиращи неадекватно хора. Сирени. Паника. Случвало ли ви се е да поискате светът да свърши, за да се отървете от проблемите си веднъж и завинаги, при това без да сте виновни? За хората в непосредствена близост до мен това желание е на път да бъде изпълнено.
Не изпитвам угризения. Кой ще ме съди? От мен няма да е останало много. Разпръснете остатъка по вятъра. Изхвърлете го на боклука. Не ме засяга. Чувствам се като месия докато крача из тълпата. Сигурно съм единствения човек от цялото множество, който така ясно осъзнава в топлия пролетен следобед, че все още е жив, че сърцето му бие, че гърдите му, изпълнени с болезнена сладост от предвкусваиия край, поемат въздух и после го изпускат за да поемат следващата глътка. Ритъмът на живота. Тук съм за да спася всички тези хора и ще го направя дори ако е нужно да ги убия. Най-вече ако е нужно да ги убия.
В тълпата има цивилни полицаи. Знам това, защото познавам методите им твърде добре. Униформените са за респектиране, цивилните са за контрол на критични ситуации. Аз не съм подозрителен. Безличен човек с панталон и сако. Няма да им е лесно с мен. Не бия на очи. Взел съм мерки да не бъда изненадан. Изненадите днес идват само от мен. Дори с помощта на нечовешка интуиция някой да разбере нещо, аз вече съм подготвен. Ръката ми държи опъната жица. Ако я изпусна и не я издърпам обратно до три секунди, моят опакован подарък експлоадира. Наричат това „поздравът на мъртвеца” и аз съм сигурен, че дори да ме обезвредят с точен изстрел, моят подарък ще посее семената на унищожението на малкия площад. Затварям очи и за момент си представям каменните късове – някога част от фонтана, а скоро – хаотично струпана и безформена купчина. Един паметник на разрушението, който няма как да бъде измит тайно някоя нощ. Един творец на смърт, когото не могат да контролират. Един спомен, който няма как да заличат. Поздравът на мъртвеца.
Провирам се през множеството и се старая да не се вглеждам в никого. Лесно е, защото множеството също се опитва да не се вглежда в мен. Тълпите тайно са най-самотното място в света. Шумът от морето човешки гласове удавя думите и изхвърля смисъла полумъртъв и посинял на брега. Но аз съм щастлив, толкова щастлив, защото музикалният изпълнител du jour все още не е застанал пред микрофона, а до кресчендото остават по-малко от десет минути.
Постепенно и без да бързам стигам до позицията, която искам да заема. Централно срещу подиума. Взривната вълна ще помете микрофоните и хората зад тях. Целта е достигната. Ръката ми стиска уверено жицата и не й позволява да се изплъзне – не е потна. Когато съм нервен, дланите ми се потят. Сега не съм. Толкова спокоен не съм бил никога.
Преди да приключа всичко обаче трябва да свърша още нещо. Нищо особено. Едно последно обаждане. Аматьорите понякога използват вибрацията на мобилните телефони за детонатор. В бранша обаче е добре известен анекдота за един колега, който взел чисто-нова предплатена SIM карта. Такава, с номер, който никой не знае. Приготвил експлозивите, поставил телефона на вибрация за детонатор и тръгнал да поставя пакета. Убил го промоционалния SMS от играта на мобилния оператор. Спечели 5 000 лв. или половин килограм експлозив в новата ни игра с чудесни промоции и изненади! Заради това – с прекъсвач. Най-сигурно и най-чисто. Най-смъртоносно за всички.
Извадих телефона от джоба си и набрах няколкото цифри, които отдавна съм изтрил от паметта му, но не и от своята. Поставих слушалката до ухото си. Свободно. Свободно. Свободно. Свободно. Сигурно няма да вдигне. Още по-добре.
„Ало?”
Абонатът не знае този номер. Този номер е от чисто-нова предплатена SIM карта.
„Ало?” повтаря и като фон на гласа от слушалката аз чувам безпогрешно глъчката и музиката на площада. Площадът с фонтана и подиума и пейките и хората и масичките за шах се завърта пред очите ми. Изпускам жицата, която придържам със свитата си в юмрук лява ръка.
Три.
Защо? Защо е тук? Не трябваше да е тук! Изобщо не трябваше да е в столицата. Трябваше да си е вкъщи. Какви ги вършиш тук, по дяволите?!
„Ало? Не ви чувам!”
Разбира се, че не ме чуваш! За да протегна дясната си ръка и да издърпам жицата обратно, трябва да пусна телефона. Точно в момента обаче не мога. Парализиран съм от единственото обстоятелство, което съм пропуснал да предвидя.
Две.
„Там ли сте?” казва тя и виждам как се обръща. Стои точно пред мен. Какъв е шансът нещо такова да се случи изобщо? Сега повече от всякога искам да издърпам жицата обратно, да предотвратя експлозията, искам да живея, за да може да живее и тя!
Едно.
Миг преди експлозива да се взриви, очите ни се срещат.
„К…?”
Dreamfall
see you later ↑ elevator 